38 - как започна всичко

Малки разкази за големите неща е моя неосъзната, но вече сбъдната мечта. Неосъзната, защото писането често ми е носело вдъхновение и ми е помагало да изливам и изразявам емоционалната част от себе си много по-добре, но никога не съм си мислела, че ще се осмеля да изкажа на глас, публично и достъпно това, което е в мислите и сърцето ми... Страхувах се да го направя, защото можех да срещна укори, нападки, осъдителност, неразбиране, незаинтересованост и всички други "хубави" действия и противодействия от този род... Мъдрите хора обаче са казали - "Изправи се срещу страховете си, само така ще можеш да ги преодолееш", та коя съм аз да им противореча...

Знаете какъв хаос може да съществува в главата на една жена... Когато обаче има как да канализираш мислите и чувствата си на белия лист хартия, някак виждаш проблясъците на непотърсените въпроси и неизказаните отговори... и ти става по-леко...

Приятелите ми ме познават като безнадежден емпат... Понякога се изумявам на възможността си да преживявам чуждите емоции като лично свои... нито страха, нито гнева, мъката, изненадата или пък радостта, моите или тези на хората около мен, са ми чужди като усещане и интензитет... Основният ми порив в преобладаващите случаи е било да имам възможност да помагам на човек, без значение мои близък, приятел или напълно непознат... Звучи изтощаващо, нали? Такова е, повярвайте... Защо не се отказвам от това си желание? Може би, защото дълбоко в себе си вярвам, че това ме прави по-добър човек за обществото... може би, защото имам нуждата да се чувствам значима, обичана и разбрана... може би, защото не обичам да виждам някой да страда или да се вцепенява в болката си... може би, защото винаги съм искала да разбера смисъла на изказа "да видят болката зад усмивката ти"....каквато и да е причината обаче, като един истински юрист обещавам да казвам истината, само истината и нищо друго освен истината....своята истина, разбира се....

Няма как да помогнеш на някои, ако той не иска твоята помощ, а още по-болезнената истина е, че, ако му помогнеш, го лишаваш от възможността да израсте като личност... Лишаваш го от възможността да се изправи срещу себе си и да победи своите демони... Това разбрах късно и по трудния начин...Но за това малко по-подробно в някоя от следващите ми публикации...

Казах си - "Анелия, добре, как може да съчетаеш страха ти и това да се изправиш срещу него, с хаоса в главата ти и нуждата ти да бъдеш полезна? Къде е разковничето, коя е възможността ти?... Ами пиши, пиши за всички, които имат нужда да прочетат това, пиши за всичко, през което преминаваш и, което те тревожи, притеснява, радва, вдъхновява, разгневява или натъжава... пиши за емоциите си, за любовта, за трепета, за вълнението, за страховете си... пиши дори за тези хора, които не обичат да четат подобен род съждения и които никога няма да разберат за съществуването на тези публикации... пиши за тези, които ще те критикуват, които ще се присмиват, нападнат, които ще те осъдят или разберат, а може би окуражат....пиши за малките неща от всеки аспект на живота и просто бъде себе си....допитвай се до всеки със сходни или различни проблеми от твоите, споделяйте мнения, изслушвайте се, намерете се, помогнете си"....

И ето ме тук, пред бялата страница, пишеща първата си важна публикация за това как започна всичко. Всичко започна от едно вдъхновение и желание да се срещна с Вас и себе си и да изпитам съчувствие и самосъчувствие... Без предразсъдъците на времената, в които живеем... И повярвайте - едно разбрах със сигурност - когато срещнеш отворени хора със своите болки, страхове и несигуност, когато разбереш, че не си сам в тъгата и колебанието си, тогава започваш да изпитваш спокойствие и тръгваш към пътешествието, наречено "личен вътрешен мир"...

Не искам да набирам последователи, популярност или да търся каквато и да е изгода от написването на която и да е дума в тези редове и публикации. Единствено искам да се срещна с Вас и себе си, дори и да си останем завинаги непознати, дори и да не се разкрием изцяло, дори и да не се харесаме и разберем, все някак ще успеем да си помогнем, все някак ще получим отговор на някой значим за нас въпрос, все някак ще успеем да усетим, че не сме сами в личните си битки, възходи и падения... Готова съм да Ви изслушам, да вникна, да осъзная, да разбера, дори да Ви се ядосам, ако е необходимо...така както изливам мислите си тук, така и Вие може да пишете, коментирате, отговаряте или там какъвто подтик и желания имате... или може да замълчите - всичко е въпрос на избор в живота... Нали знаете, че понякога имаш необходимостта от един случаен и непознат за теб човек и неговата тишина, за да излееш всичко, което таиш вътре в себе си... И друго е факт обаче - понякога трябва да останеш тих, защото няма думи, които могат да обяснят какво се случва в съзнанието и сърцето ти... В каквато и ситуация да се намирате в живота си, пред която и затворена врата да сте изправен, каквито и вълнения да ви тресат, за каквото и да Ви се говори, знайте, че не сте сами...

Та целите ми са ясни или така наречените пет главни "О"- откровеност, откритост, осъзнатост, отговорност и отдаденост към всяка дума, емоция и мисъл в тези редове... Отворена съм за всякакви теми, предложения и въпроси от Ваша страна... Не съм психолог, но приложната психология ми е слабост, не съм велик мислител, но всяка мъдра мисъл, която съм прочела и някак осъзнала, е намирала смисъл и място в живота ми, знам как да преминавам през тъгата и да израствам с нея, да се усмихвам с облени от сълзи очи и болка в сърцето, но вървяща напред, защото живота ме сблъска с много трудности, така както всеки един от Вас...

Пишела съм и съм говорила увлекателно казват хората около мен... хм, дали това е така - ще оставя изцяло Вие да прецените, защото за мен това не е от значение.... единствено истинската ни същност и желанието ни да преминем заедно, ръка за ръка, през всички периоди от живота ни, да разбием някоя криза на малки солни парченца или да се порадваме на красивите и вдъхновяващи хора и събития в ежедневието ни, са в основата на създаването на този блог...

Пиша с много многоточия в края на почти всяко изречение, не защото не знам къде се поставят правилно препинателните знаци в българския език, а защото всяка моя мисъл е недоизказана докрай... и не умишлено, просто съм си такава - вярвам в продълженията, а не в края, вярвам в пътя, а не в резултата, доверявам се на процеса, а не на крайната цел. Пиша Ви и с учтива форма, не защото не искам да скъся въображаемата дистанция между нас, а защото искам да Ви покаже своето уважение...

Та, мили хора, в блога вече съм публикувала две от темите "Човекът" и "До моята женственост", които са ме вълнували в някакъв период от живота ми, те не бяха написани специално за случая, за това съм ги оставила не редактирани... Следващата тема, за която имам огромното желание да пиша е "Тъгата", не защото като един средностатистически меланхоличен човек искам да Ви прехвърля неприятното чувство, а защото искам да Ви покажа, че в своята същност, тя е наш приятел и то верен и добронамерен... От тези тихите, които те разкъсват отвътре, но за да зародят жаждата ти за живот... Нямам концепция за спорадичността на публикациите, защото не искам да пресолявам манджата и да насилвам нещата... ще пиша с вдъхновение, това е основният замисъл... Ако има тема, която желаете да бъде обсъдена или, за която да "изпляскам" своите разсъждения, съм създала възможните контактни форми, както и съм оставила e-mail адреса си за Ваше улеснение.

Тук съм и съм Ваша, "разкъсайте ме" на парчета, доколкото Ви позволя, разбира се...