СВОБОДАТА

Винаги съм те искала за себе си…изцяло… егоистично и безапелационно…копняла съм за теб… искала съм да те изпитвам постоянно …да усещам присъствието ти, да усещам връзката помежду ни, да дишам през теб, с теб, за теб и до теб…  Едно неделимо цяло, с всяко вдишване и издишване, с всеки удар на сърцето… В моментите, в които си била с мен, съм те усещала като своята най-добра спътница, най-голяма опора, най-верен съюзник, най-желан гост… Усещала съм копнежа си за живот, за растеж, за опознаване… А твоят мощен заряд… тази енергия е толкова живителна, толкова събуждаща, толкова опомняща и опияняваща, че ме кара да желая повече от теб… Позволяваш ми да дишам дълбоко и да насищам дробовете си с най-свежия кислород, да крача уверено, бодро и енергично, с изправен гръб и гордо вдигната глава, да виждам посоката си по-ясно, да виждам всичко около себе си някак вълнуващо, дори понякога сюрреалистично…  ти си смирение, смисъл и сила… вдъхновение, магия… лекуваш душата, сърцето и тялото и събуждаш страст за нов живот… нося ли те вътре в себе си някак всичко е по-лесно, мисълта ми тече гладко, сърцето ми бие равномерно и съм в синхрон с ритъма на живота си…без чувството за хронична вина, без угризенията, без задръжките… всичко е хармонично и чисто…

Виждала съм те навсякъде, при всеки и във всичко – в трепета на листата от въздушния полъх, на крилете на птиците, по краските на пеперудите, в контрастите на хоризонта, в падащите капки дъжд, в полета на снежинките, в детския смях и игри, в прегръдките, в шумотевицата на площада, в бръщолевенето на минувачите около мен, в разбиващите се в скалите вълни, в динамиката на времето, в събуждането за нов живот, в стичащите се сълзи по лицето, в усмивките, в изречените думи, в извивките по тялото, в ритъма на танца … Сякаш забавеният каданс, който носиш със себе си, дава възможност да огледаш внимателно всичко наоколо, да запомниш детайлно и да запаметиш образите с наслада, така че да не ги пуснеш от съзнанието си дълго време, макар и да се превръщат в красиви спомени…

Спирала съм дори времето, за да ти се насладя…или времето просто течеше толкова бавно, за да ми даде възможност да те докосна с нежност и разбиране… защото и то като мен осъзнава и усеща онази лекота на живота, която носиш със себе си… онази притегателна сила, която те кара да те търся, докато не те намеря…отново и отново…

Изпитвам те всеки път, когато отпускам тялото и главата си на морската повърхност, вперила поглед към красивото далечно синьо небе, докато водата ме понася нежно и ми нашепва твоето име…разказва ми пленителни истории, които ми носят чувство на волност и независимост, усещане за цялост и непоколебимост… и зная, че с теб мога да покоря всеки връх, да се изправя след всяко поражение, да понеса всяка обида или загуба, с достойнство…

Чувствам, че си до мен и докато шофирам, под съпровода на любимата музика, вперила поглед в далечината, а пред мен се откриват онези пленителни гледки на далечните планини, наситени с разкошни зелени багри, носещи успокоение за сетивата ми… и точно в тези моменти си давам ясна сметка, че аз съм част от това красиво цяло и то е част от мен и това усещане за цялост никой не може да ми отнеме, но за съжаление не мога й да подаря… а само да можех, щях да направя поне един човек щастлив, изпитвайки го, така както аз се чувствам някак странно блаженно щастлива, когато те видя в далечината….

А когато се вгледам в полета на птиците, реещи се безгрижно нависоко, осъзнавам, че ти си подаръкът, без който щастливото им съществуване е обречено…

Обичам да си напомням за теб и в студените дни, когато падне първият сняг…когато снежинките затанцуват надолу към земята и аз протегна ръка, за да уловя и да се насладя на някои от тях, а те спокойно се разтичат в топлата ми длан, намерили своето спокойствие, сякаш да поемат дъх от дългия си път… Или, когато завали пролетния дъжд, който отмива всичко прашно и създава усещане за чистота и свежест… разхождайки се под него без чадър в ръка…тогава също те намирам до себе си, а ти продължаваш да ми се усмихваш…

Усещам твоето присъствие и всеки път, когато под нежния ритъм, рисувам с тялото си изящността и силата на женската енергия, която нося в себе си…онази съграждаща и нежна енергия, която оставя следи като пролетна пътека от ароматен свеж парфюм с нотки на горски цветя… Танцът ти даде нужното поле за изява и отключи много затворени врати, даде ти силата и спокойствието да продължаваш да твориш и откриваш…и тази моя емоционалност намери своята външна изява по един категоричен и осмислящ начин…и усетих, че ми е дадена възможността да изразя себе си още по-гласно, макар и по този безгласен начин…

Разбирам, че не може винаги да си до мен, защото като всяко човешко същество и аз имам нужда да усетя твоята липса, за да мога да те оценявам по достойнство… за да не те приема за поредната даденост, за да знам как да полагам нужните грижи за теб… осъзнах, че е от изключително значение да се грижиш за всичко, което обичаш, да му отделяш нужното внимание и уважение, но не с цената на оковите, в които сам можеш да се заплетеш, защото ти си избор, който всеки ден, всяка секунда дори, правя вече все по-съзнателно… а доскоро не вярвах в това… не вярвах, но видях, че когато заговорих с обич на своите цветя вкъщи, докато ги поливах, те започнаха да ми се усмихват и да ми отвръщат като разцъфват с най-красивите си и големи цветове… защото им подарих част от твоето дихание…

Най-хубавата част от теб е, че ти си неизчерпаем източник… нито силата, нито мощта, нито величието ти могат да бъдат ограбени, колкото и на когото и да раздаваш от себе си… и за това е разбираемо как в историята и до днес намесват името ти в хиляди битки и войни, разразили се из целия свят… и двете знаем много добре, че понякога те използват като претекст или оправдание, за да прикрият нечии болни амбиции, мания за господство или коварен план, но въпреки всичко, в твоя чест, безкористно са се жертвали хиляди човешки животи, за да могат други да опитат от твоята сладост…

За да може събуждането да е още по-осъзнато и изтрезняващо, а стойността ти още по-ценена, често пъти биваш контрастирана… досущ като светлината и тъмнината, силата и слабостта, черното и бялото, ти също имаш своя антипод… само че често пъти съм се замисляла дали той е Страхът или Контролът, а може би и двете… От една страна страхът ме е сковавал да се изправя и със спокойствие, увереност и сила да измина нужното разстояние, да извървя онези проклети крачки към неизвестното, но жадувано, неосъзнато- искано, невидяно, но някак бленувано… да изляза от зоната си на комфорт, за да те открия и опозная още по-добре… от друга, контролът е възпрепятствал хилядите ми опити да разкъсам ненужните окови около себе си…като невидими нишки, оплели тялото ми в неподвижност, в статиката на пространството…А най-трудно ми беше, когато се учех как да пусна страха от това да не контролирам всичко, което се случва в живота ми… страх да изпусна контрола…умопобъркващо…умопомрачаващо…бреме…ненужно… защото не знаех какво е силата на приемане и готовност, отдадеността на случващото се, с усещането за посвещаване … защото не осъзнавах, че, както във физиката, където Инертността е свойството телата да се съпротивляват при опит да се промени състоянието им на движение или покой, и тук контролът, който се опитваш да налагаш на обстоятелства и хора, извън теб, ще срещне нужната съпротива… за това се доближавах до теб още повече, всеки път, когато пусках страха и контрола…

Комуникацията ми посредством теб е някак по-различна… вълнуваща… истинска…помагаш ми по-лесно, недвусмислено и последователно да изразявам себе си… да изпитвам сладостта на това да общувам с някой… да разказвам и да слушам с разбиране… всъщност донякъде чрез теб разбрах какво е да си допър слушател.... естествено, че събеседникът отсреща е от значение, но това вече е в моя съзнателен контрол, моя избор да бъда там за този човек …това е онези незаменими възможности да се вслушваш в себе си по-добре, да разберeш какво искаш, да определяш нуждите си, да направиш нужното вътрешно обследване и да прецениш доколко и по какъв начин искаш да допуснеш този човек в живота си…

И като стана въпрос за допускане, знам, че понякога си съпроводена с тъгата…тъгата за отиващото си, за отминаващото, за съзнателно пуснатото, за спомена, който се е загнездил вътре в теб и, който не иска да позволи определен човек да си отиде от живота ти, въпреки че знаеш, дълбоко в себе си отлично осъзнаваш, че е за твое добро, че тази глава от книгата ти вече е препрочетена хиляди пъти и не дава нужния заряд и информация…че тази глава не е цялата книга…че колкото и любов и положителни емоции да ти е носела тя, вече е крайно време да обърнеш страницата… да, раздялата с тази страница ти носи усещане за тъга, но тя е част от всичко пъстро и флорално в този свят… но, ето, ти отново си тук, съпроводена от изборите, които правим всеки ден и с които е хубаво да се научим да живеем… това е пътят към личностното ни развитие и емоционалната интелигентност, който нямаше да бъде същият, ако не бе ти като важна и неизменна негова опция…

Стресът и напрежението също са твои противоположни състояния…тогава те виждам едва-едва дишаща, не долавям пулса ти, нито усещам ритъма на сърцето ти, не чувам гласа ти… гъстата мъгла, която те е обвила, замрежва образа ти и, усещайки, че те губя, започвам да губя и част от себе си… колко пъти в тези моменти съм назовала името ти, молела съм те да се завърнеш, но ти се дистанцираше, за да ме научиш на един много важен урок – „Човек е свободен в момента, в който пожелае да бъде.“ (Волтер). Вътрешният ми мир, към който толкова отчаяно се стремях, не е някое поредно завоевание или награда, която печелиш във волейболен турнир… научих след хиляди пролети сълзи, че ти значиш отговорност и за това мнозина се страхуват от теб…

СВОБОДА, благодаря ти, че по толкова осъзнат, дълъг и труден път ме караш да премина, за да се насладя и да се отдам с всичките си сетива на твоята мъдрост… Благодаря, че по един деликатен и непринуден начин ми показваш, че изборът е винаги там, в моите ръце, в моите действия, в моите възприятия, в моите усещания… "Историята на свободните хора никога не се е пишела от случайността, а от избора – от техния избор." (Дуайт Айзенхауер). И сега, когато те срещнах истински и осъзнато, не изпитвам страх, че ще те изгубя, че въобще ще изгубя нещо или някой в живота си... все повече избирам теб пред страха и контрола, приемам по-лесно всичко, което се случва с мен и около мен като обстоятелствата, пред които съм изправена, колкото и трудности да носят те със себе си, през каквито и болки и страдания да е необходимо да премина… дишам все по-дълбоко и с нужната честота и карам кръвта да циркулира във вените ми с естествения си ритъм… пускам всеки, който иска, да си тръгне от живота ми без вечния въпрос „защо“… освобождавам по-лесно място и време в живота си за хората и нещата, които вибрират с моята честота… Защото знам, че това, което е съществено, стойностно и истинско за мен, ще намери начин да остане, без ненужно напрежение, без излишен страх, без необходимост от контрол… течението на реката понякога е неустойчиво, водовъртежът силен, последиците катастрофални, но какво по-хубаво за един писател от чисто новия бял лист хартия, пред който е седнал, за да започне отново да твори… пред новата страница от книгата, която пише, за да ни разкаже за това какво е любов, копнеж, кураж, отдаденост, смисъл и посока…. защото е намерил вдъхновение от избора да бъде свободен, носейки отговорността и последиците на собствените си решения… започнал е да танцува в синхрон с процесите във вътрешния си свят и знае как да се наслади на този танц…

СВОБОДА, благодаря ти, че ми даваш шанса всеки ден да избирам себе си!

Докато пишех тази публикация имах две много интересни момента. Докато пътувах от работа към вкъщи, по обичайния си от четири години маршрут, попаднах в едно невероятно задръстване на околовръстен път в София. Не е като да е нямало задръствания там. Принципно в такива моменти си пускам по-силно музика и започвам да пея и да танцувам в колата, а понякога съзерцавам планината и небето над нея и се наслаждавам на гледката. Но това задръстване беше нещо невиждано за мен, не беше причинено от катастрофа или ремонт на пътя.  Повече от два часа и половина бях заклещена между два тира и лявата колона от коли и не мърдах и със сантиметър. Бях свикнала със задръстванията в София, но в такъв малък ад не бях попадала. След час и половина изпаднах в тих ужас и си повтарях, че искам да се измъкна от тук… усетих, че започвам да се задушавам и да дишам по-тежко…  усетих безсилие и в онзи момент се разплаках… всичко, което исках е да се прибера вкъщи. Нямах някакъв спешен ангажимент или уговорка, което да подсилва усещането ми, че бързам за някъде, но се почувствах толкова безпомощна и малка, че напрежението в гърдите ми растеше, а пространството в колата ми се свиваше с всяка изминала секунда… Това беше поредният тест, пред който бях изправена и то точно в момент, в който всичко, което исках е да продължавам да усещам свободата, която отново бе дошла на гости и бе притихнала в мен, за да пиша за нея… Дали издържах теста – не мисля, предвид реакцията, която имах към онзи момент, но най-важното е, че в последствие избрах да не се линчувам и упреквам за това, че не се справих в конкретната ситуация и не преминах през това изпитание по желания от мен начин…тоест избрах да понеса отговорността от избора си да не се чувствам свободна в онзи момент… И бонусът е, че изпитах още повече свобода, за да пренапиша статията отначало, за да мога да й придам изцяло този облик, лишен от чужди предразсъдъци, вярвания и ограничения…

Другият ми интересен момент беше, когато попаднах на клипче, на което две малки дечица караха колела, много сладка картинка бяха, смееха се и се закачаха един-друг, наслаждаваха се по детски на този споделен момент…и това ми даде усещане за спокойствие, защото видях приятелската усмивка на свободата, която също като мен ги наблюдаваше отстрани с любов… И тогава си казах „Кой може да ти покаже по-добре какво наистина е свободата от едно невръстно, чисто и безгрижно дете?!“.

Когато попитах своята приятелка какво за нея е свободата, тя ми отговори "Да бъда честна не знам какво е свободата. Може би свободата всъщност е контрол. Да имаш контрол върху себе си, върху решенията, които взимаш, върху емоциите си, върху вътрешния си свят. Обаче, не от онзи задушливия контрол, който ти притиска дихателните органи, когато не можеш да го наложиш върху нещата ( хората ), които искаш, а онзи контрол, който ти отпуска корема, когато си тъжен и се е свил на топка, защото имаш контрол върху себе си, имаш контрола сама да се освободиш от бичовете, които в живота и ежедневието сама си си наложила неволно, разбира се, защото са си твои, ти си слагаш веригата на гушата, но въпреки това си свободна, ако имаш контрола над себе си - защото можеш и да я махнеш от там.".

Не спирайте да избирате свободата, мили хора, не спирайте дори в моментите, в които си мислите, че нямате избор - имате, повярвайте, той е там и стои точно пред Вас... разкъсайте тези окови, които начинът Ви на мислене е поставил, излезте от тази клетка, ключът за която държите в ръцете си и полетете... Свободата Ви е подала своята ръка, просто се протегнете и я поемете...

Какво за Вас е свободата? Изборите, пред които сте изправени и правите всеки ден, дават ли Ви усещането за свобода? Как реагирате в моменти на стрес и напрежение и как бихте искали да реагирате в тези моменти? Решението да пуснете някой или нещо да си отиде от живота Ви какво усещане Ви носи? Кога за последно сте се чувствали истински свободни?

Дълго време мислех на каква тема да бъде следващата ми публикация, имам толкова много теми, по които искам да пиша, с надеждата това да достига до Вас и да Ви докосва. Мислех си за любовта и силата да обичаш, но все още не е назрял напълно момента, в който да излея себе си, с нужния фокус и желание, по тази тема. Но много ми се иска и усещам, че е дошъл правилният момент да творя малко на тема РАЗДЯЛАТА, защото пуснах на свобода много хора, спомени, емоции и моменти и сега в мен има едно празно пространство, което започвам да запълвам с любов към себе си, тъй като до скоро я давах на хора, които не знаеха как да се грижат за нея... не ги виня, никога не бих, просто знам, че на това са били способни и до там са стигали техните възможности. Защото знаете, че краят не е дошъл, когато го заявиш пред другия, тези неща няма нужда да бъдат афиширани пред някого… това да го кажеш гласно не поставя истинския край вътре в теб… краят е тих и няма нужда от обяснения… краят е нищо повече от едно ново начало…

Благодаря Ви за отделеното време! До скоро.