ПРИЯТЕЛСТВОТО

Иска ми се да започна тази публикация с една мисъл от неизвестен автор, която гласи: „Спомням си, че някой ме беше попитал каква е разликата между добър приятел и най-добър приятел. Отговорих - Добрите приятели знаят всичките ти истории, но най-добрите ти помагат да ги пишеш.“… Ще оставя тази мисъл малко да отлежи у Вас, защото тя поставя два основни акцента  - класификация на категориите приятели и възможността с едните да пренапишеш своята история, а на другите просто да разкажеш за нея…

За мен лично тази мисъл беше леко революционна и с нея се зародиха много въпроси – какво е приятелството в действителност и как мога да го опиша, какво искам в едно приятелство и какви са моите нужди, какви приятели искам да имам в живота си, колко от съществуващите мога да поставя в графата „най-добър“, има ли въобще такава графа, а тези, които си отидоха от живота ми на какво ме научиха, причинява ли приятелството болки и разочарования и ако да, защо, имаме ли нужда да категоризираме приятелите си, призвание ли е да бъдеш приятел с някого, лековерно ли даваме титлата приятел, доверието и взаимността ли лежат в основата на едно приятелство или там се крие нещо много по-дълбоко и въобще какво усещам, изричайки тази дума и придавайки й нечий образ, в опит да й вдъхна живот…

Първият ми „сблъсък“ с приятелството беше в приказката, която баба ми разказваше всяка вечер преди сън, когато бях едва на две години. Бях я наизустила и в един момент аз я разказвах на баба и май успявах да постигна обратния ефект – да приспа нея… да, още си я спомням тази приказка, но вече от висотата на един улегнал и зрял човек, смея да заявя, че реално я изживявам вече близо 30 години…

Та, Мечето и Клечето, лирическите герои, се изгубили в гората, докато си играели… Клечето започнало да плаче и да се вайка какво ще правят сега, а Мечето намерило сили в себе си да успокои Клечето, да го прегърне, въпреки че и то било уплашено и несигурно в онзи момент….. не знаели пътя до вкъщи, но решили да продължат да вървят, хванати ръка за ръка, с надеждата, че ще намерят кой да им помогне… докато вървели из гората пред тях се разкривали пленителни гледки, много полянки, пълни с красиви горски цветя, гъбки и храстчета… стъмнило се, но нашите лирически герои не спирали да вървят… били все по-уплашени, но не губили надежда и доверие един в друг….докато не срещнали една мравка, която помолили за помощ, а тя със своя фенер осветила пътя и ги завела до дома им…

Поучително, не мислите ли? Ако трябва да предам живот на тази приказка в няколко изречения те биха били следните - двама приятели, вървящи по своя път, които са изправени пред трудностите на живота, но не губят вяра в себе си…приятелството им е поставено на изпитание, но те разбират, че заедно, ръка за ръка, могат да преодолеят препятствията… съумяват да се изправят срещу страховете си, наслаждават се на процеса и трансформацията, въпреки мрака и объркаността…и в края намират сили и светлина, а с това и правилната посока…към дома…към дома, наречен сърце, където всъщност има предостатъчно място, любов и топлина за всеки един наш приятел…

Няма да Ви лъжа, че не успях да намеря своето истинско вдъхновение за тази публикация на морето… не защото не бях сред истински и отдадени приятелски отношения… не защото шумът на разбиващите се в брега вълни не ми носеше спокойствието на ума и духа…не защото дългите разходки по морския бряг и пясъкът по ходилата ми, не носеха нужната наслада и усещане за пречистване….не защото полетът на чайките не ми носеше усещането за свобода… А защото една мисъл, някак, не ми даваше мира – дали аз съм добрият пример за приятел, който исках да опиша с тези редове…

Всеки може да ти даде много лесно, някак импулсивно дори, своята дефиниция за приятелството, но за мен по-скоро истинският въпрос тук е „Дали успяващ да почувстваш, усетиш и осъзнаеш какво в действителност се крие зад думите, които използваш в тези дефиниции?“… Когато говориш за „сплотеност“, „усещане за взаимност“, „доверие“, „подкрепа“, „честност“, „човек, пред който можеш да бъдеш напълно себе си“, „човек, с коjто искаш да минаваш през хубавите и лошите моменти“, „човек, за който би направил всичко“, „свободата да бъдеш себе си и да взимаш своите житейски решения и едновременно с това сигурността, че въпреки че ги вземаш сам, няма да минаваш сам през последствията от тях, били те добри или лоши“, „човек, на който можеш да разчиташ и да знаеш, че разчита на теб, като си отговорен към това“., „събирателно за много черти, някои от които са присъщи на роднините“…какво усещане ти дава това – на спокойствие или тревожност… можеш ли ти да бъдеш този човек за някого? А бил ли си някога наистина? А имал ли си такъв човек до себе си?... Изниква ли образ в главата ти, на който спокойно и уверено можеш да „лепнеш“ някоя от тези дефиниции?

Приятелството е нещо много сакрално и свято, тази дума съдържа в себе си много положителен заряд и топлина…да имаш приятели е богатство и оценка за теб, за това какъв човек си, какви качества имаш, какво си изградил и съхранил в човешкия си облик през годините…приятелството е и един тих шепот от красиви емоции в шумотевицата на големия град, който те спасява от мрачните усойни места, на които можеш да попаднеш… да имаш приятели наистина е привилегия, но и голяма отговорност, защото ти като личност е добре на първо място да осъзнаваш, че твоята способност/неспособност да съхраняваш, уважаваш и запазваш чувствата, достойнството и човешкото у човека, е разковничето и в основата на всяко едно човешко взаимоотношение…

Все повече разглеждам този въпрос като горчивия опит в живота си да се почувствам значима, оценена и разбрана като човек… а простата истина е, че ако аз самата не се чувствам по този начин, дори и хиляди приятелства да създам, няма да изпитам пълната удовлетвореност и да разбера истинския смисъл на тези взаимоотношения… опитвайки се да вярвам, че аз съм достатъчна и нося личния си авторитет,  за да оценя всички достойнства, които нося в себе си, с цялата любов, на която съм способна, нужно ли е да имам до себе си приятели, които да ми напомнят всеки ден каква светлина нося в себе си и колко любов раздавам наоколо…нужно ли е да създавам нотката на зависимост вътре в себе си, която, ако ми бъде отнета по един или друг начин, се създава предпоставката да остана сгромолясана на земята, с множество рани, потопена в чувство на неудовлетвореност, несигурност и отчаяние… Според мен, ако правилно разчетеш своите нужди, намираш начин да ги задоволиш, опознаваш себе си и се наслаждаваш на този процес, носиш нужната доза емоционална интелигентност и увереност в качествата и достойнствата си, не би имал необходимостта от изграждане на каквато и да било зависимост…

Опитвайки се да премахна външната обвивка на зависимостта, с надеждата да поглед на приятелството в най-чистата му форма, мога смело да заявя, че приятелят за мен е човекът, който ме приема такава каквато съм, без желание и стремеж да ме промени, дори и един косъм не би заменил, което сега ми изглежда доста осъзнато и зряло, на фона на моите доскорошни опити да променям хората около мен, с уж чистите подбуди и мисли, че това е най-доброто за тях….най-доброто за тях, но според кого – според мен и моите възприятия….кое е добро и кое лошо е влагането на една толкова субективна и не дефинираща приятелството антилогика, че си давам сметка, че просто трябва да я изключа от менюто с опции в живота си… В опит да предпазя и да дам цялата подкрепа, на която съм способна, допусках толкова грешки, които имаха отражение само върху мен и моята нетрезва преценка и инфантилни желания…Ето ти го контролът, моят най-голям враг и най-верен приятел… оксиморонно, но все пак самата истина… Мили хора, ако мога нещо да Ви посъветвам от цяло сърце и с доза апел в тона си то е - моля Ви, пуснете на свобода това свое желание да контролирате другите – пречи Ви, кара вътрешностите Ви да ръждясват, а сърцето Ви да бие лудо, само че не от любов и приятни емоции… В дните, в които следвам ритъма на живота си, вървя по пътя си и насглеждам само и единствено това, което е под моя контрол, а именно – мен самата, моите реакции, моите желания, моите действия/бездействия и прочие, са дните, в които не само чувствам личната си свобода незастрашена и непокътната, но и давам пространство за реализация на новите си идеи и цели…

Допусках толкова лесно и бързо хората в живота си (и все още го правя донякъде), без цедка и поставяне на нормални граници, че после се питах защо страдам, защо се чувствам толкова изтощена и защо съм позволила някой да ме нарани… а всъщност аз наранявах себе си, защото нямах правилната преценка, не давах шанс на времето, мястото, пространството и живота да си свършат своята част от сделката… все едно излизам чисто гола на сцена, пълна с публика, голяма част от която не приема голотата ми насериозно и не я оценя като част от сценичното изкуство….и се замислих - нима не е нормално в живота първо да опознаеш някои истински, да преминете през няколко трудни теста в живота с него, за да осъзнаете дали и какви допирни точки имате в тази вселена, наречена ценностна система. Абсолютно нормално е, разбира се, но може би аз толкова вярвам в добрите намерения на всеки, че с лекота раздавам от душевния си комфорт ден след ден, докато не дойде поредният такъв, в който имам нужда да се скрия и никой да не ме намери… Тук много усърдно работя по въпроса…

Какво всъщност знам аз за приятелството и каква е дрехата, с която то трябва да бъде облечено, за да изглежда изящно, след като дефиницията за приятелство има толкова облици, колкото всъщност хора има по света… Със сигурност дрехата е снежно бяла и чиста в самото начало, като едно голямо бяло платно пред художника, застанал с четка в ръка, готов да нарисува следващия си голям шедьовър…

Та, моята рецепта за този вкусен приятелски бульон, би изглеждала така:

Сложете купата с уважение на масата … за това бих желала уважението да е в основата на съграждането на взаимодействието помежду ни. Да зачитаме мнението си, да го приемаме, макар и да не сме съгласни с него, да се изслушваме и да бъдем там един за друг…дори и в най-мрачния ми облик да разбира, че това е част от мен и моята същност и да приема и тази ми страна като част от неделимото цяло, без осъждане, порицания и нападки….

Към приятелството е нужно да добавиш и щипка сплотеност и споделеност… онези моменти, в които единственото,  от което се нуждаеш да е човекът-приятел и неговата тишина….онези моменти, в които сливаш думите, мислите, емоциите и тялото си в едно, готов да се разголиш целия, без страх и фасади, без напрежение и излишни предразсъдъци… само ти и той без значение от място, пространство, време, принадлежност, други хора около вас и обстоятелства… все едно ти си едно цяло с този човек… все едно водиш диалог със самия себе си, но обективният и коригиращ себе си, умеещ да присъства, изслушва внимателно, вниква и проявява разбиране…на това аз обичам да му казвам „да стоиш в калта с приятеля си“….

Разбира се, че има нужда и от подправките обич и топлина в това приятелство….да знаеш, че си обичан истински и в най-различните ти пъстри форми….да обичаш така, без грам задни мисли, без да си подтикнат от желанието за облаги, изгоди и желания ти да спечелиш нещо от конкретния човек или ситуация… чистата форма на обич, която не причинява болка, огорчение и тъга, която не те кара да си задаваш въпроси като защо, какво пак се случва, защо се чувствам неразбрана и някак осъдена за действията и думите си…

Консистенцията няма да е достатъчно гъста и галеща небцето и сетивата ти, ако не добавиш зеленчуците – доверие, честност, откровеност и лоялност… да не си задаваш въпроси с нотка съмнение и колебания от сорта на - ами сега казва ли ми истината, казва ли ми това, което наистина мисли и чувства или казва това, което искам да чуя… прикри ли нещо от мен, защо не иска да ми отговори на този въпрос и го заобикаля, дали това, което му споделих ще остане между нас наистина….взаимното доверие е онзи елемент от същността на взаимовръзката помежду Ви, който е като кислород, без който дишането е невъзможно….като глътката свеж въздух, която нямаш  търпение да поемеш…доверието е прозрачно и отразяващо светлината….

За къде сме с този бульон без градеж и взаимност от двете основни съставни части – аз и ти… да се полива и от двама ни като най-красивото и изящно цвете….така че да не идват моментите, в които се чувстваш ограбен, енергийно изтощен и объркан в мислите и емоциите си….защото аз на тази маса съм готова да поставя най-хубавите и сладки сезонни плодове, но ако ти сложиш червейчета, няма как плодовете да не се развалят, нали…. Течната съставка в нашия вкусен бульон да се основава на взаимни компромиси и разбирателство…и в края на деня просто да усетиш, че и отсрещния има своя принос, и той влага частица от себе си и той способства да стигнете до тук, до красотата и чистота на тези отношения…. Не говоря за доказване…такова не е необходимо, говоря за милия поглед сред тълпата от хора, нежната прегръдка, когато се чувстваш или не се чувстваш добре, топлата дума в студения ден или простото „хей, исках да знам как си“ или „карай внимателно“, или „грижи се за себе си“…

О, да не забравя да сложа и необходимото количество вода, олио и сол за по-лесно  приемане…приемане на отсрещния изцяло, чисто, без забележки и възражения, без очаквания за определени действия или думи, без нападки и обвинения за същността, чувствата и емоциите на този човек…когато очакваш определен тип поведение оставаш ограбен, оставаш тъжен, оставаш разочарован, но това е именно твоето разочарование от не срещнатото очакване, което ти самият създаваш в съзнанието си и така може бульона ни да прекипи и леко да го преварим, с което да загуби истинския си вкус….всеки човек е различен и в това е красотата на този голям, необятен, широк и вълнуващ свят….ако се съсредоточиш в красивото в човека отсреща и приемеш неговата цялост като перфектното несъвършенство, му даваш възможност да заблести, да разгърне страниците от своята книга и да започне да пише новата глава в нея, носеща заглавие с твоето име и едно малко, но много значително тире, последвано от думата ПРИЯТЕЛ…

Тук е мястото да нагласим правилната температура на котлона, която варира според нашето желание и времето, за което тази вкусна супа трябва да е готова…все пак трябва и да се нахраним добре, нали?... Нека градусите на този котлон наречем здравословни граници във взаимоотношенията ни… може би тук е мястото само да маркираме голямата необходимост от такива граници, за да им отделим едно по-заслужено внимание в някои от следващите публикации…

Когато вече зная основните съставки и правилния начин на приготвяне, смело мога да заявя, че:

Приятелството не трябва да бъде на всяка цена, на сила и с кислородна маска….то трябва да бъде естествено, неподправено, непринудено, без излишна суета… да тече като спокойна река в красивия пролетен ден, която успокоява сетивата и радва душата… вкарва те в най-дълбоката медитация и най-мрачните кътчета на твоята душевност… Приятелството е мотивация… прогрес… трамплин… растеж… постижение…

Приятелството е онази интересна книга, която, когато разгърнеш, четеш на един дъх, но и не искаш никога да свършва…онази интересна книга, чийто автор си ти самия, разбира се в съавторствто с човека Х... напишете я с желание и нужното внимание...

Приятелството е симбиозата – различие, очакваното-неочаквано, щастливото-тъжно, емоционалното-апатично, буйното-примирено съществувание…светлината в мрака и мрака в светлината… Приятелството е свобода….свободата да бъдеш себе си, без страх, без ограничение, без токсичност, без лишения….

И тогава се попитах - Осъзнавайки все повече, че няма необходимост от непрекъсната борба на доказване и оцеляване, която водим сякаш до изтощение, защо просто не бъдем себе си в този безкрайност на днешния ден, за да дадем шанс на правилните хора да навлязат в живота ни и да си дадем шанс да ги срещнем? … защо да не приемем, че различията обединяват, че нищо човешко не е чуждо на всеки един от нас, че не трябва да се страхуваме да бъдем себе си, истинските себе си, с трансформациите и промените, които търпим и през които преминаваме, в различните посоки към които сме поели, на различните места, на които се намираме или до които искаме да стигнем….и с ясната представа, че нищо не ни принадлежи и нищо не е на всяка цена, да пуснем на свобода приятелството…. Защото то е птицата, която има необходимост да лети нависоко по синия небосклон на необятната шир, без път и посока, в хармония с красивата гледка, която се разкрива от полета на живота…

Знам, че ще се познаете в тези редове… От тях искам само да Ви изкажа своята признателност и да Ви благодаря, че сте до мен… Да ви благодаря за най-вкусните бульони, които готвим заедно всеки ден… и за красивите сезонни плодове, които слагаме на масата – сладки, здрави и сочни са …

Без да претендирам за изчерпателност по темата, с нетърпение искам да Ви попитам – „Какво за Вас е приятелството?“, „Какво бихте допълнили или премахнали от съставките на бульона?“, „Призвание ли е за Вас да бъдеш приятел?“, „Какво е усещането, което изпитвате, когато изричате думата „приятелство“?, „Изникна ли Ви нечий образ в главата, докато четяхте тези редове?“…

Следващата ми публикация ще бъде за свободата - свободата във всичките й форми и разновидности… тази, която тече във вените ни, танцува с процесите във вътрешния ни свят, разгръща се във взаимоотношенията ни, намира място в комуникацията ни, по пътя към личностното ни развитие, защото именно на онази почивка с приятелите си осъзнах още повече, че ние сами се поставяме в позицията на пленници в тъмните, студени и тесни пространства, които собственоръчно изграждаме.

Благодаря, че бяхте отново с мен!

Ваша Анелия