Здравейте, знайни и незнайни прекрасни хора… как сте в това променливо октомврийско време? Готови ли сте за красотата на късната есен, очарованието на листния звездопад, шумът на дъждовните капки, стичащи се по прозорците, полъхът на прохладния вятър, който е предвестник на настъпващата зима, носеща усещането за студ навън, но топлина в душата, с чаша чай в ръка и поглед вгледал се в простора на далечината, сякаш опитващ се да погълне всичко случващо се наоколо…
За да се потопите първоначално в атмосферата на тази статия, ще Ви кажа, че получих вдъхновението си от една песен на Любо Киров – „Всичко е наред“, която горещо препоръчвам да чуете със сърцето си…сложих я на „рипийт“ и започнах да творя…
Първоначално бях леко сконфузена от предходната си статия за „Раздялата“ и големия за мен успех, която тя постигна…казвам сконфузена, защото си дадох сметка, че това бе най-уязвимата публикация, която бях написала и, с която открехнах вратата към моя вътрешен свят по-надълбоко… казвам успех не заради значителния за мен брой хора, които отделиха от най-ценното си време, за да я прочетат, не заради прекрасните отзиви и подкрепа, която получих след отразяването й, които ми дадоха толкова много сила и топлина да продължа по избрания от мен път… Дори вдъхнових една невероятна жена да изрази предизвиканите в нея емоции в красиви стихове, които ме докоснаха, развълнуваха и разплакаха… Да, имаше и такива, които не успяха да я разберат напълно, в търсене на някакъв негативен привкус, вложен в нея, но не може да очакваш да бъдеш разбран осъзнато от всички, защото истината е, че човек може да види и усети нещата единствено и само с това, което носи в сърцето и душата си….замислете се над това….Искам да благодаря от цяло сърце тук в тези редове на всеки един от Вас! Знам, че засегнах една много болезнена тема за всеки човек, който си припомни, преживя и изстрада своята болка отново с мен, припозна се в тези думи, намери път обратно към себе си, събуди заспалото дете вътре и му каза „Аз съм тук до теб, всичко е наред“…
Идеята при създаването и реализирането на този блог беше именно такава – осъзнаването, че не сте сами, че както аз съм тук за Вас, така и Вие сте тук за мен… и съм благодарна, че сякаш нещата вървят именно в тази посока…
Добре, сега следва ново открехване на вратата към мен и мислите на един обикновено-необикновен човек…и не знам дали е случайност, но току-що заваля тихо и кротко…все едно, за да даде още повече тон на редящите се тук думи и смисъла, скрит зад тях…и нека се опитаме да попътуваме заедно в едно „Пътуване към себе си“…
Беше тъмно и доста хладно, нормално беше ранна есен, пък макар и в слънчева Италия, наближаваше 19:00 часа, а напрежението от предстоящото неизвестно преживяване, се бе загнездило някъде в областта между гръкляна и сърцето ми…трябваше ми въздух, повече въздух, за да дишам дълбоко и да се опитам да сваля нивото на стрес, което сякаш нарастваше с всяка крачка, която правех, слизайки от самолета на летището в гр. Бергамо. Анелия, какво бе дръзнала да направиш сама, бе жена… какво си въобразяваше…че пътуването ти сама до Италия ще е като в приказките… че слизаш на летището и животът придобива розов смисъл, с привкус на шоколад…и сега, трябва да намериш гишето на компанията, която използва за коли под наем, да сключиш някакъв договор на италиански, да намериш местоположението на автомобила си и да шофираш в тъмното близо 120 км, за да стигнеш до къде…и ти не знаеш точно, ама да речем, че е някъде из Верона…
Виждайки наближаващото последно стъпало си казах… „Добре, виж какво, направи своя избор, сега поеми отговорност и просто се изправи срещу страховете си“…Веднага си спомних за една мисъл на Лао Джъ „Правете трудните неща, докато са лесни, и правете великите неща, докато са малки. Едно пътуване от хиляди мили трябва да започне с една единствена крачка“… Е, направих я, слязох на италианска земя, сама, с един 10-килограмов куфар и раница на гърба си, леко облечена и тежко объркана…минах административните процедури, които ме чакаха, качих се на шатъл автобуса и стигнах до паркинга за коли под наем…там един младеж ми даде ключовете с думите „От тук на 50 метра вляво се намира колата Ви“…бая дълги ми се сториха тези 50 метра на този голям паркинг…качих се в автомобила, с треперещи ръце запалих двигателя, включих навигацията и се отдадох на инстинктите си за самосъхранение да ме водят…и така…напред към изправянето срещу и преодоляването на най-големите страхове – времето, прекарано в компанията единствено на теб самия, далеч от всичко познато и носещо ти усещането за сигурност и комфорт, в изследване на дълбините и неизвестните кътчета на вътрешния ти свят…
Как пристигнах във Верона не мога да отговоря точно, само си спомням, че пътните им възли за качване и слизане на и от магистрала са по-различни от българските и аз, разбира се, поех в грешната посока и се изгубих за части от времето, но нямаше къде да ходя, трябваше да се събера и да се отправя към крайната си дестинация… изгуби се, за да се намериш…тези думи кънтяха в главата ми през цялото време… Знаех, че италианците са много смели и агресивни, но внимателни шофьори, донякъде като мен. и май се страхувах повече да не се изгубя, отколкото от самия акт на шофиране… Знаех и, че Италия е страната с най-много камери за наблюдение и бях твърдо решена да спазвам всички ограничения и правила за движение по пътищата…
Докато шофирах в тъмнината, осъзнах, че страхът ми не беше от непознатия път пред мен, а от това, че бях изгубила контрол над живота си. И в този момент си дадох сметка, че няма значение колко сигурен и планиран е живота ти, той винаги ще те изправи пред нещо непредвидено… и вместо да се опитам да контролирам всяка стъпка, може би беше добре да се науча да пускам контрола и да се доверявам повече на интуицията си…
Пътуването в тъмнината беше като метафора за живота ми – вървях по пътища, които не познавах, без ясна посока. Всеки завой ме плашеше, всяка непозната отбивка ме караше да се съмнявам в себе си… Но не пътят беше проблемът – а моят страх от непознатото…животът също няма граници или ясни маршрути… и точно това го прави толкова вълнуващ…
Когато най-сетне влязох във Верона и изгасих двигателя на колата си казах „Браво, Анелия, ти успя, пристигна жива до точка А“… Осъзнах, че вече по-малко се страхувам от неизвестното. Да, бях сама и объркана, но някак си, бавно започвах сякаш да се научавам да се доверявам на себе си и на света около мен. Първият образ, които изникна в главата ми беше на мама…грабнах телефона и записах гласово съобщение в семейната ни група, наречена „Кокошарник“, кръстена така от моята прекрасна братовчедка, от типа сестра от две различни майки…“Пристигнах, всичко е наред“, но със сълзи в очите и треперещ глас… Нали сами разбирате, че никой от моето семейство не ми повярва, че в действителност всичко е наред…. стоях още на паркинга в колата, сякаш, да си дам пространство и време, да си поема въздух и да осъзная какво се случва…и някъде в онзи момент, вторият образ в главата ми, който изникна беше неговия, на човека от предишната ми статия…не знам защо, просто явно свързвам такъв вид пътувания с романтичния образ на човека до теб, а той бе последният ми останал в съзнанието образ, с привкус на любов, макар и много далечен… тогава си дадох сметка, че е възможно да съм предприела това пътуване, за да избягам от нещо, за да се дистанцирам, а може би дори и за да се скрия… Анелия, Анелия…където и да си, човек не може да избяга от себе си, не го ли разбра…
Тръгнах пеш по пътя за квартирата... разкриващите се пред мен светлини на Верона и движението по улиците бяха в пълен контраст с вътрешната буря в мен…
Беше около 22:00 часа, когато се добрах до квартирата, която си бях резервирала, гладна, жадна, изплашена, объркана и изморена…квартирата беше в глуха и затънтена уличка, на 15 мин от центъра на Верона, представляваща тавански етаж, с една стая с разтегателен диван, кухня и кухненска маса…оставих багажа си на земята, седнах на разтегателното ми легло, което щях да използвам две денонощия, и заплаках… бях толкова неуверена в увереността си, че реших, че, за да се опозная по пълноценно, ще е необходимо да се отдам на всичките си сетива, емоции и вътрешен подтик…
Реших, че ми трябва здрав сън, за да се изправя пред предстоящите предизвикателства, които ми е подготвил на следващия ден живота и легнах…гладна, жадна и още по-объркана…навих алармата си за 07:00 сутринта, защото бях проучила за близкото квартално кафене, което отваря от рано, а и не исках да губя и секунда от деня си…
Излязох, отново бях със смесени чувства, тръгнах към кафенето … стигнах и влязох, а вътре се носеше аромат на кафе, прясно изпечени кроасани, на фона на лирична италианска мелодия и се чуваше жужене на красивата италианска реч от седналите по масите хора, които сякаш се радваха на възможността, която им бе предоставил новия ден…имаше толкова приятна, уютна и някак сплотена атмосфера, която за секунди стопли леко измръзналото ми сърце… „Бонджорно, рагаци“ - каза барманката с усмивка на влезлия след мен човек и започна чевръсто да приготвя сутрешното му лате и кроасан с канела и ябълки, от който още излизаше пара… а той не си беше поръчал, просто беше от редовните посетители на това заведение, с което му вдъхваше копнежи и кураж за живот за следващите няколко години…такива бяха всички посетители на това заведение…стоях и наблюдавах този процес и си казах - „Даааа, чувство за общност и единство, колко сила и спокойствие носи това“…
Излязох навън с моето двойно кафе и френски кроасан с шоколад и седнах под навеса на заведението, на открито…и изведнъж заваля като из ведро…толкова силно и неочаквано, че въздухът за секунди стана влажен, образуваха се локви по улицата, която беше успоредна на масите на кафенето и в един момент, преминаващият автобус изпръска дрехите ми и ме направи мокра като… осъзнала, че не съм подготвена нито с подходящите дрехи, нито с чадър, мокра и изпитваща студ, какво според Вас направих – разбира се, разплаках се… Плаках толкова жално и неудържимо, че ако се гледах отстрани със сигурност щях да се прегърна силно… Този дъжд за мен обаче беше някак съдбоносен, сигурно е бил съвкупност от всички пролети сълзи до момента в живота ми, защото плачеше заедно с мен в онзи момент …плаках заради страховете, които се опитвах да преодолея, заради объркаността си, плаках за изгубеното време, отишлата си част от мен, преминаващите като транзит хора в живота ми, плаках заради любовта и осъзнатостта, че съм на хиляди километри от дома, сама…изцяло имах само себе си…
В онзи момент, след като си дадох сметка, че куражът е единственото нещо, което мога да пусна на преден план, се прегърнах… Това беше и моментът, в който осъзнах колко рядко прегръщам сама себе си... Самопрегръдката, в зависимост от контекста на емоционалното ти състояние, може да бъде символ на самоподкрепа и утеха като акт на самоуспокоение, начин да се почувстваш защитен и обгрижен… понякога прегръдката е и символ на себелюбов и приемане, като акт на уважение към себе си и признаване на собствената стойност и, в този смисъл, тя е самоприемане и грижи за собственото ти емоционално и психическо благополучие…В някои практики за медитация (mindfulness), самопрегръдката може да бъде метод за свързване с тялото и успокояване на ума и е начин да се съсредоточиш върху настоящето и да се свържеш с емоциите си по позитивен начин…в моя случай обаче самопрегръдката беше породена от жажда за близост и свързаност, липса на физическа и емоционална близост с други хора, като се опитвах да запълня празнината, която усещах… и някак подейства….избърсах сълзите си, казах си „Анелия, ти си тук, в Италия, в града на Ромео и Жулиета, стигна чак до тук, за да се самосъжаляваш или искаш да се потопиш в атмосферата и да оставиш траен отпечатък и красиви спомени за себе си?“… Където и да си, наистина не можеш да избягаш от себе си и дълбоките емоционални травми и празнини, които носиш…но в една такава, различна обстановка, можеш да погледнеш под съвсем различен ъгъл тази твоя дълбока душевност…
Осъзнах, че за пръв път от толкова много време, останах насаме със себе си, с всичките си болежки, надежди, мечти, спомени, травми, тъмни кътчета, любознателност и откритост, събрани на едно място и, че точно това е моментът, който трябва да грабна…не само, за да опозная още повече себе си, но и да поема ръкавицата, която сама си бях хвърлила – да остана насаме, да чуя, да усетя, да се опитам да разбера и да приема Анелия Малева…или поне онази част от нея, която до момента бях сътворила… Чудесно време, за да отговоря на въпроса си – „Докъде стигнах по пътя на обичта към себе си?“…
Има такива моменти…някак съдбоносни…някак повратни… някак променящи целия ти мироглед и светоусещане…целият ти взор в неизвестното, от което до скоро си се страхувал, изведнъж започва да те претегля и да те вика по име…и сякаш вътре в теб се отваря пространство за вярата, за красивото, за новите положителни емоции, за новите хора, които са на път да навлязат в живота ти и да оставят траен отпечатък, за потенциалните положителни емоции и незабравими спомени… пространство за малките неща, които запълват съдържателно и стойностно целият ти вътрешен свят…
И проливният дъжд спря…просто изведнъж…все едно беше съгласен с мен, че място за сълзи и самосъжаление няма… И само след секунди слънчевите лъчи прокараха пръсти през облаците… небето започна да се прояснява точно когато се почувствах най-смела… сякаш природата отразяваше вътрешната ми промяна – от мрака на съмнението към светлината на новото начало…. Първите слънчеви лъчи се прокраднаха през облаците и ме огряха, носейки със себе си усещане за лекота и освобождение…Усмихнах се… Вече бях готова за Италия и тя беше готова за мен и ме очакваше…
Студеният метал, докато затварях вратата на кафенето ме върна в настоящето – хладът на ръкохватката сякаш разсейваше объркването ми и ме приканваше да направя следващата стъпка…. вятърът, леко подухващ в косата ми, носеше със себе си аромата на есенни листа и влажна земя, а аз се почувствах едновременно част от този момент и напълно откъсната от него…
Бих искала да споделя с Вас всяко свое преживяване там, всяко място, което посетих, всеки човек, който срещнах, всяка вкусна храна, която опитах… но не това е целта на тази статия, за това ще се опитам да акцентирам на наистина важните моменти…
Разбира се, че къщата на Жулиета беше в топ списъка ми за места, които искам да посетя във Верона…И имах някакъв голям късмет, тъй като не беше пълна с туристи като мен, което е обичайно за това време през годината…Вървях по един дълъг и тъмен коридор, на чийто стени бяха оставени следите от споделената и несподелената любов от цял свят…всевъзможни сърца, имена, посвещения, дати и думи на различни езици, написани почти едно върху друго, без празно неизписано пространство…и в онзи момент видях думите „Катерина и Петър – 27.03.2022 г.“…усмихнах се широко…влизайки в двора на къщата, срещу входа гордо и извисено видях статуята на самата Жулиета, до нея вляво стена с хиляди заключени и изписани катинарчета под формата на сърца, а над нея вдясно световноизвестният балкон, на който тя е стояла, вслушана в любовните думи на своя любим…усещаше се духа на това място…усещаше се нещо различно…всички бяха наобиколили статуята, в очакване на се снимат с нея, а аз просто реших да притихна и да се потопя в атмосферата… и тогава си казах „Няма значение от коя държава си, къде живееш, какво е семейното ти положение, с какво се занимаваш, какъв е цветът на кожата ти, на колко години си…любовта е международният език, на който всеки един от нас знае как да говори…стига да я носиш в себе си, стига да знаеш, че ти си първоизточника“…останах с тази мисъл за кратко и реших, че ще бъде нетрадиционалист и няма да закача катинар, нито ще напиша писмо до Жулиета, а просто ще си поговоря насаме и наум с нея…и да, беше интересен разговор за любовта, приемането и смирението…това за мен бе и момента, в който пуснах на свобода своята несподелена любов…сякаш завинаги…
Привечер, когато се прибирах към квартирата си, приятно изморена от разходката си този ден, минах по мост Скалигер… залезът обагри небето в оранжево и лилаво, а дългите сенки на сградите се протягаха по улиците като спомени от миналото, които се опитваха да ме достигнат… светлината, мъждукаща в прозорците на старинните къщи, създаваше уютна, но малко тъжна атмосфера – сякаш всеки дом пазеше своята тайна, а аз бях само наблюдател на тези история…
През останалото време просто обикалях уличките на Верона и се наслаждавах на красивите гледки и отдадох почитта си на голямото историческо значение на сградите в готически стил… минах през площад Ербе, площада на Синьорията, насладих се на величествената Арена ди Верона, разходих се по поречието на река Адидже и се любувах на пъстроцветните гледки, които сякаш наистина оставяха някакви пъстри отпечатъци в мен…А обедите и вечерите задължително хапвах в техните местни механи, които на италиански ги наричат “osterie”. Видях Верона и от високо, с кабинковия лифт на замъка Сан Пиетро се качих над града, за да може Верона да ми се разкрие с целия си блясък… там се запознах с две жени от Нова Зеландия и думите на една от тях все още отекват в съзнанието ми „Изгуби се, за да се намериш“… това и правех… и колкото повече се губех, толкова повече се чувствах в пълен синхрон със себе си и заобикалящия ме свят…
Огладнявайки, влязох в една местна пекарна…такива вкусотии имаше там… ароматът на свежо изпечен хляб ме накара да се спра за миг... той ми напомни за детството ми, когато баба ми печеше питка в старата си фурна, а цялата къща се изпълваше с топлина и уют... този спомен се сблъска с настоящето и внезапно осъзнах колко далеч съм от дома, и колко близо до това да открия себе си…
Италианските улици ме прегърнаха с шумотевицата си, с малките кафенета и хората, които продължаваха да живеят своя живот. И докато вървях по калдъръмените улични, разбрах, че това, което търся, не е някъде отвън, а дълбоко в мен самата. Нищо отвън не можеше да ми даде усещането за сигурност и любов, което аз самата трябваше да намеря. Докато вървях из тези улици, почувствах, че твърде дълго време съм се опитвала да изпълня очакванията на другите – семейство, приятели, общество…Тази самота ми даде време да осъзная, че съм забравила да се питам какво искам наистина…не от света, а от себе си…
Докато вървях стъпките ми отекваха в тихите улички, а звукът от тях сякаш отразяваше вътрешния ми монолог – тежки, неравномерни, но настойчиви…. далечният звън на църковна камбана ми напомни, че времето тече, но тук, в този момент, всичко беше забавено… сякаш светът беше спрял, за да ми позволи да се намеря…
Обикаляйки из величествения град и разсъждавайки над всичко, което се беше случило в живота ми, разбрах колко много бях позволила на миналото да ме задържа. Непрестанно връщах мислите си към загубените хора, неуспехите и пропуснатите възможности…и в онзи момент отново нещо се пречупи в мен, защото изводът за мен беше вече ясен – миналото не е товар, който трябва да нося завинаги, а урок, който мога да оставя зад себе си…усетих как в гърдите ми се надига чувство на облекчение и свобода…страховете от бъдещето, които ме тормозиха и, започнаха да избледняват…за пръв път от дълго време насам се почувствах готова да посрещна неизвестното с любопитство, а не със страх…защото бъдещето не е нещо, от което трябва да се страхуваме, а възможност за нови преживявания, които ще ми помогнат да израсна…
Сбогувах се с Верона, но не мисля, че си казахме „сбогом завинаги“, защото тя остави част от себе си в мен…
Нямах търпение да се отправя към следващите дестинация, а именно красивите градчета на езерото Гарда… Тук нямам подходящите думи да опиша това, което видяха очите ми и почувства сърцето ми… аз, кола под наем, шофираща към неизвестното, на фона на песента на Beyonce – I was here, пред красотата и величието на природата и това, което бе сътворила тя… Пътуването край езерото беше като танц на светлина и сенки – всяка завой разкриваше нова сцена от живописна картина, рисувана от природата с меки тонове... водата беше огледало, в което небето и планините си разменяха погледи, докато аз бях просто наблюдател, движейки се като перо на вятъра, без посока, но и без нужда от такава... гледките пред мен се разгръщаха като страници от книга, написана от времето, където всяка вълна и всеки лъч слънце разказваха своите истории....
Посетих градчетата Ладзизе, Бардолино, Гарда, Тори Дел Бенако, Рава дел Гарда (където отседнах за остатъка от престоя си), Лимоне, Гарняно, Гардоне Ривиера и Сирмионе… Колкото различни и пъстроцветни, толкова и еднакви, заради италианския дух, който носеха… Красиви цветя, различни и добре оформени дървета, лебеди и патици, платноходки, бистра вода, слънце, чист въздух, насищащ белите дробове, красиво живописно небе и една пеперуда, която кацна на ръката ми и реши да се отдъхне за малко там…не й попречих…
Реших да си купя кафе и да продължа разходката си по крайбрежната красива улица… Към мен се затича малко русо красиво момиченце, което започна да ми говори нещо на немски… в този момент съжалих за проспаните в училище часове… наведох се до нея, а тя ме хвана на ръката… макар да не разбирах всичко, което каза, топлината в очите й ме накара да се почувствам по-малко сама. Тази кратка среща ми показа, че понякога дори непознатите могат да ти подадат ръка в трудните моменти…а какво да говорим за усмивката на едно детенце…добре, че беше майка й, която ми обясни какво иска да ми каже дъщеря й… а аз в знак на благодарност й купих една близалка…разбира се, с позволението на майка й… и в онзи момент тези малки очички заблестяха още по-силно… усмихнах се широко и продължих по пътя си…
Сред хилядите положителни емоции от откритията, които направих за и със себе си, проведох най-смислените разговори с Анелия, напълних цялото си същество с любов, простих си за това, че бях изгубила пътя към себе си и се изпълних с благодарност за всичко, през което бях преминала…
Седнала на една пейка, вперила поглед в красивите пейзажи на Рива дел Гарда, се прокрадна усещането, че най-големия ми „враг“ не е светът около мен, а вътрешния ми глас, които непрестанно ме критикуваше…беше време да спра да се обвинявам за всяка грешка, провал или неуспех… В онзи момент на откровение с мен самата сякаш по-лесно се научих да прощавам на себе си – за нещата, които не съм постигнала, за разочарованията, които съм преживяла, и за всички моменти, в които съм се подценявала…
Дадох си сметка, че пътуването към себе си е процес, който започва, когато човек осъзнае, че външните обстоятелства и материалните успехи не са единствените измерители на щастието и удовлетворението… Истинското развитие не е линеен процес, а по-скоро дълбоко гмуркане в неизследваните води на собствените чувства, мисли и убеждения…. когато тръгнеш на това пътуване, първата и най-важна стъпка е осъзнаването…. вниманието се насочва навътре, към своите вътрешни светове, към онези тънки емоции, които често остават заглушени от шума на ежедневието. Емоционалната интелигентност ни учи да разпознаваме тези чувства, да ги назоваваме и разбираме, без да ги потискаме или осъждаме... тя ни помага да създадем пространство за вътрешна яснота и спокойствие. Личностното развитие не е съвършенство. Това е постоянен процес на растеж и учене от опита. Една от ключовите емоционални способности е умението да приемаме уязвимостта си и да осъзнаваме, че тя е източник на сила, а не слабост, от която да бягаме … и именно чрез приемане на своите недостатъци и предизвикателства започва нашето истинско развитие…
По пътя към себе си неизменно се сблъскваме с болка, съмнения и страх. Но емоционалната интелигентност ни дава инструментите да се справим с тях – чрез състрадание към себе си, чрез осъзнато присъствие и умението да поставяме здравословни граници. В този процес ние не само опознаваме по-добре себе си, но и се учим да се свързваме по-дълбоко с другите – с автентичност и емпатия.
Това пътуване никога не свършва. Всеки ден е ново откритие, ново предизвикателство и нов шанс да станем по-добра версия на себе си. Личностното развитие не е цел, която трябва да бъде постигната, а процес на непрекъснато израстване, който ни води към по-дълбоко разбиране на себе си и на света около нас. Красиво отражение на сложните вътрешни борби, през които преминава човек, когато се изправя срещу себе си….
В началото самотата ми се струваше като наказание – нещо, от което е наложително да избягам…но колкото повече време прекарвах сама със себе си, толкова повече започнах да виждам в нея дар…в тишината започнах да чувам истинския си глас, който отдавна бях заглушила…и изведнъж самотата се превърна в пространство за съзерцания и осъзнаване – неща, които преди съм пренебрегвала или не съм искала да видя. Това, което в началото изглеждаше като празнота, постепенно се изпълни със смисъл….понякога човек има нужда да остане наистина насаме със себе си, за да чуе най-дълбоките си истини и да си даде време да разбере какво наистина го прави щастлив.
Има пътища, по които трябва да минете сами. Тогава всичко, което се случва по този път завинаги ще остане в сърцето Ви.
Благодарение на това пътуване се случиха следните вътрешни трансформации:
1. Приемане на несигурността и непознатото
Животът рядко предлага ясни пътища, но е важно да приемем несигурността като неизбежна част от пътуването… вместо да се страхуваме от непознатото, трябва да го приемем като възможност за растеж. Несигурността не е враг, а спътник в живота, който те води към нови хоризонти, а всяка неясност носи в себе си потенциал за ново начало.
2. Изправяне срещу страховете
Често страховете ни са по-силни, когато не ги изследваме. Когато се осмелим да се изправим срещу тях, разбираме, че те губят своята сила. Истинската смелост идва не от липсата на страх, а от способността да продължиш въпреки него… страховете са огледала, които отразяват най-дълбоките ни несигурности… изправи се срещу тях, за да откриеш своята истинска сила… с всяка крачка към страха ти достигаш по близо до своята свобода….
3. Самотата като време за откриване на себе си
Самотата може да бъде време за вътрешна рефлексия и личностно израстване, а не нещо, от което да бягаме… именно в тишината и самотата можем да чуем най-важните истини за себе си… самотата не е враг, а пътешествие към себе си… позволи си да бъдеш насаме със собствените си мисли и ще откриеш части от себе си, които си забравил или пренебрегнал…
4. Прошката към себе си като акт на освобождение
Често сме по-жестоки към себе си, отколкото към другите…. прошката към себе си е акт на освобождение от ненужния товар на вина и съжаление… това е ключът към истинската емоционална свобода… да си простиш е един от най-големите подаръци, който можеш да си направиш… освободи се от очакванията за перфектност и прегърни човечността си…
5. Пренареждане на приоритетите
В моменти на изолация и тишина често осъзнаваме кое наистина е важно за нас… можем да пренаредим приоритетите си, като поставим себе си и своите нужди на първо място, без да се чувстваме виновни за това… в живота не винаги трябва да следваш пътя, който другите са начертали за теб. Дай си разрешение да поставиш собственото си благополучие и щастие на първо място…
6. Преодоляване на миналото
Миналото може да бъде тежест, ако продължаваме да го носим със себе си... когато се научим да пускаме миналите болки и грешки, можем да вървим напред с лекота и нова и по-чиста енергия… Не можеш да промениш миналото, но можеш да промениш отношението си към него… освободи се от стари товари и ще видиш как настоящето ти дава нови възможности…
7. Важността на пътуването навътре
Най-важните пътувания са тези, които ни отвеждат към нашата истинска същност…. те не винаги изискват физическо движение, а емоционална и духовна готовност да се срещнем със себе си… пътуването към себе си е най-трудното, но и най-ценното пътуване, което ще предприемеш… не се страхувай да опознаеш себе си в дълбочина…
8. Ценността на малките стъпки
Не всяка промяна е драматична или незабавна… понякога най-големите трансформации започват с малки стъпки, предприети в правилната посока… всяка малка крачка напред е важна… не подценявай силата на малките действия, които водят до големи промени в живота ти…
Ако в предишната ми публикация за раздялата говорех за болката и загубата, то днес осъзнавам, че тези раздели са били моето начало на ново пътуване – към себе си… Само когато човек се освободи от миналото, може да направи място за новото в живота си. Италия се оказа не просто дестинация, а метафора за това, че след всяка раздяла идва момент на преоткриване. Пътешествието ми е било не просто географско движение, а дълбок вътрешен процес – стъпка по стъпка преодоляване на тъгата, объркването и самотата. Всеки километър от това пътуване е бил стъпка в правилната за мен посока... След раздялата ме преследваше страхът от самотата… пътуването до Италия ми показа, че този страх не е изчезнал напълно, но сега съм готова да се изправя срещу него. Докато се лутах по улиците на Верона, осъзнах, че човек може да се изгуби не само физически, но и емоционално, и че е необходимо време и кураж, за да намериш отново себе си. И днес, с поглед към нови хоризонти, осъзнавам, че това е било нужно, за да направя място за нови преживявания и да намеря сили да започна отначало – този път със себе си в главната роля.
И така, сред красотата на това пътуване, разбрах, че не дестинацията има значение, а онези мигове на тихо съзерцание, в които намираш себе си. Понякога, за да откриеш нови хоризонти, е достатъчно просто да се довериш на пътя. И аз го направих...
Какво е твоето "пътуване към себе си"? Къде би искал да стигнеш? Как се чувстваш, когато оставаш сам със себе си? Дава ли ти това пространство за размисъл или те плаши? Какво ти носи пътуването – не толкова като дестинация, а като вътрешно преживяване? Има ли страхове, които те възпират да направиш крачката към своето ново начало? Какви са твоите страхове, когато оставаш сам със себе си? Как реагираш на тях? Какви уроци ти даде твоето пътуване към себе си?
Публикацията стана по-дълга от плануваното, но не исках да пропусна нещо, което може да Ви бъде полезно във Вашето пътуване към себе си. Замислям възможността да вкарам гласово разчитане на публикациите ми, за улеснение на тези от Вас, които искат, но нямат време да ги прочетат…Ще Ви бъда благодарна, ако споделите дали това би Ви било полезно.
Дойде ред на следващата важна за мен тема, за която искам да пиша с цялото си вдъхновение и символичност „Танцът в мен“… защото той осмисли скучното ми ежедневие, защото той е символ на вътрешния баланс и хаос, израз на свобода, като форма на връзка със самия себе си…танцът е начин за преодоляване на трудностите…той е страст и енергия…той е най-приятният начин да притвориш емоциите си…
Благодаря Ви, че отделихте отново от ценното си време. Надявам се да съм достигнала с нещичко до Вас!
Comments