РАЗДЯЛАТА

Това може би е една от най-тежките срещи в живота ми. Нежелана съзнателно, но необходима, за да продължа да се развивам като човек. Не харесвам усещането, което ми носи тази дума, нито чувствата, които предизвиква в мен…емоционален хаос и безпорядък…като бурни овации в зала, непредвидена за акустични влияния… като безкраен маратон с невиждан финал…като проливния дъжд за бездомника – безполезен и носещ разочарование…Сигурна съм, че и вие таите неприятни усещания при мисълта за нея…

Точно в тази статия усещам, че ще бъда безкрайно уязвима и слаба, дори страхът от това ме сковава да пиша, мислите ми се стрелят в различна посока, погледът ми постоянно се отмества от бялата страница и гледа с тъга в далечината, стичат се и сълзи, тъгата отново е мой гост…но въпреки всичко продължавам да натискам бавно и несигурно буквите на клавиатурата си, ръцете ми леко потреперват, с една мисъл, облечена с доза надежда в мен – ами, ако някой точно в този момент има нужда да прочете тези редове, ако точно в този момент някъде там има човек, който се задушава между собственоръчно изградени четири стени на дискомфорт и отчаяние, ако трудностите, пред които съм се изправяла и се изправям в момента, биха вдъхнали кураж или сили за някой да се изправи след като е паднал…и отново продължавам да пиша в най-подходящия етап от живота си за най-неподходящата дума – РАЗДЯЛАТА.

Всеки един от нас е имал толкова много срещи с нея, че ако се замислиш и огледаш, няма как да не си кажеш, че тя е до теб в преобладаващата част от целия ти съзнателен живот…преследва те и може би никога няма да те остави намира, колкото и да ти се иска. Звучи парадоксално, но не би било желателно да я пуснеш да си отиде, защото да се „разделиш с раздялата“ за мен по-скоро означава да осакатиш своята душевност, лишавайки я от шанса да продължи своето свободно развитие и прогрес… обезличавайки съществото си до такава степен, че срещата със самия теб пред огледалото да те кара да си задаваш отново въпроса – Кой съм аз?

Ще бъда болезнено откровена и се надявам някой да разбере точно и коректно написаното в тези редове и неизказаното някъде между тях….Разбира се, срещите ми с раздялата преди и сега са много по-различни от към емоционалност и осъзнатост…

Първата ми истинска, разтърсваща и съзнателна среща с раздялата беше, когато татко си отиде завинаги оттук и с него си отиде една част от мен. Тогава нещо безценно и незаменимо ми беше отнето толкова яростно и безкомпромисно, изтръгнато ми бе насила от сърцето и ръцете…нямах думата, нито възможността, никой не се допита, никой не ме предупреди, никой не ме предпази, никой и нищо…той просто си отиде – събудих се една сутрин и нямаше на кого вече да кажа „Тате“… няма необходимост тук да описвам неописуемата болка, няма думи за това, в колкото и речници и езици да търся, не ще намеря дори и една подходяща такава, която да се доближи до състоянието, в което се намирах в онези моменти… може би изгубена и изоставена се приближават в най-голяма степен до начина, по който се чувствах…Тогава си мислех, че никога няма да бъда пълноценна отново, не спирах да се упреквам и обвинявам, че нямах достатъчно време, което да прекарам с него…Питах се бях ли добра дъщеря, показвах ли му достатъчно колко много го обичам, бях ли повод за гордост…нормалните въпроси за човек, в моето състояние…травмите обаче бяха нанесени и зовът за завръщането им ме преследва постоянно и до днес… Едни от най-тъжните моменти за мен бяха на едни от най-красивите събития в човешкия живот – празникът на любовта с думите „А сега първият танц на булката и нейният баща“…Ние никога не сме танцували по този начин с баща ми, не си дадохме този шанс…Но танцувахме на песента на Simply red – “Sunrise” един ден вкъщи на чисто новата ми стерео уредба, на максимална степен на звука и си показвахме разни забавни пози и физиономии, смеейки се от цяло сърце… забравих аромата му, топлината на прегръдките му, но моменти като този няма кой да ми отнеме…

Дали времето лекува? Аз лично усещам, че не го прави…то просто те учи как да живееш с тази болка и тя става част от теб, но сякаш притихнала, преживяна и вече осъзната. И изборът, пред който си изправен е между това дали да продължиш живота си в ролята на жертвата на обстоятелствата, навлизайки в тъмните лабиринти на разочарованието, негодуванието и несправедливостта или да продължаваш уверено в опит да търсиш своята идентичност и цялост…

Избрах второто, когато реших да изграждам, съхранявам и работя върху единственото, което ми принадлежи изцяло – личността Анелия Малева… И нека не се заблуждаваме, че веднъж, направила този избор, той е неизменно до мен… Има мисли, които постоянно ме саботират и ме теглят назад, срещам хора, които често ми напомнят за моята „непълноценност“ и „не уникалност“, виждам причини да попадна в оковите на застоя и просто да дишам…дори понякога въздуха да не ми стига… Но след това отново избирам себе си и всичко сякаш тръгва в нормалния си ритъм…до следващото поражение… и до следващия път, в който реша да се изтупам и да се изправя…

И в процеса на работа върху себе си, с всеки ден все повече осъзнавам, че към онзи момент, когато бях млада и още неопитна, кръвната обида, която изпитвах към живота, защото ни раздели с татко, е била моят начин да се справя с нанесените травми, моят начин да съхраня себе си, незрял и детински през погледа на жената, която съм днес…  сега все повече вярвам, че той никога не си е тръгвал от мен, защото живее в сърцето ми и във всеки хубав спомен, който ще пазя в себе си…

Другата ми осъзната и разтърсваща среща с раздялата беше, когато срещнах любовта… Може би, за да ме разберете напълно, а и, за да бъде уязвимостта ми още по-разголена, е хубаво да поясня, че съм човек, който обича силно, отдадено и дълбоко…без скрити помисли и намерения, поне не такива, които мога да осъзная, защото предполагам сте чували, че подсъзнанието крие всички отговори и си играе странни игрички с нас… когато любовта ми е облечена с интимност и романтика, тогава тя носи много по-силен привкус на безграничност….може би, защото трудно се влюбвам и допускам мъжете в живота си по-лесно като приятели, отколкото като интимни партньори… И, когато изпитам подобно чувство ми е много по-трудно да се разделя с него, може би заради неизвестността дали и кога ще го срещна отново… Разбирам, че така по-трудно си давам шанс да изживея истинското, но не мисля, че го осъзнавам… не и на този етап, за мое съжаление… Единственото, което със сигурност осъзнавам е, че за мен е от изключителна трудност и е много болезнено да се разделя с човек, особено когато обичам…

Та, любовта…тази толкова красива и окриляща дума, която те доближава до усещането за съвършенство, цялост, хармония, причина, вяра, надежда, отдаденост… Няма по-възвишено чувство от споделената любов за мен… тази, която ти позволява да изживееш всичко пълноценно, с желанието да дадеш на човека отсреща толкова щастие, колкото ти носиш в себе си, да му дадеш цялата си подкрепа, разбиране и грижи…да си там за него, дори в моменти, в които нямаш сили да бъдеш там за себе си… Звучи и се усеща като нещо истинско, но пак повтарям – когато любовта е споделена… За тази любов, с усещане за свобода, ще отделя специално време и внимание някой ден…

И тук е моментът да споделя с Вас, че обичах – истински, дълбоко и отдадено…с цялата си същност и с готовност да бъда там за него винаги…с готовност да премина през всяка буря, потоп или пожар… просто един ден го погледнах в очите и си казах – „Най-накрая те открих“…да се влюбиш от пръв поглед - не вярвах, но се случи… той стоеше пред мен, а аз просто исках да му подаря любовта си… без предразсъдъци, суета и напрежение…само, ако реши да поеме моята ръка в своята… само, ако можеше да види коя съм в действителност, какви качества притежавам, какво нося в сърцето си… започнах да раздавам и раздавам, и раздавам от себе си …и да го допускам все по-надълбоко и по-надълбоко вътре в своята душевност… разголена и уязвима, както може би никога до сега…още една крачка към него, и още една, и още една… и му подарих най-ценното – времето си…и противоречивите сигнали, които отказвах да видя…отказвах, защото дълбоко в себе си вярвах, че той изпитва същото към мен и ако види коя всъщност съм, ще повярва в истинската и неподправена любов…тази, която не познава граници, възраст, статус или време… И колкото повече давах от себе си, оставаше това усещане в мен, че не е достатъчно, че трябва още… не спря да търси контакт с мен, да търси подкрепата, любовта и разбирането ми, правеше своите избори и грешки… а взаимоотношенията, които създадохме имаха толкова интимност, колкото в тези с един истински партньор в живота… може би именно оттам дойде и моята обърканост… Няма как тук да разкажа цялата история в детайли, искам, но съм си обещала, че един ден ще напиша книга за тези взаимоотношения… Не искам и да търся безсмислени и неправдоподобни оправдания пред Вас, за да не изглеждам наивна и глупава с постъпките си, нито да упреквам и обвинявам този човек, че заради смесените сигнали, емоционалната си не/зрялост и думите „Обичам те“ ме е притеглял към себе си… Просто измина доста време преди той да реши да ме изкара от тази моя заблуда, казвайки ми, че не ме обича, но не иска да ме изгуби като приятел…кинжалът беше забит и се въртеше като шиш в сърцето ми… Той така и не пое моята ръка… поех пълна отговорност за малкия ад под небето, който реших да изживея… защото избрах да не го изгубя …да не се разделя с неговото присъствие, защото ме плашеше мисълта какъв ще бъде живота ми в негово отсъствие…а и защото исках да докажа пред себе си и пред всички, които ме уверяваха, че единственият начин да се излезе от такава ситуация е абсолютно преустановяване на всякакъв контакт с този човек, че всъщност е възможно да съхраниш подобен род отношения, че е възможно да трансформираш любовта, че е по силите ми да бъда приятеля, от които той има нужда… забележете- “това, от което той има нужда”, а това от което аз се нуждая?!… това как той се чувства или ще се почувства от някоя моя дума или действие, какво той иска, от какво той има нужда, дали ще го нараня по някакъв начин, бяха най-неправилните задавани от мен - към мен въпроси… защото по този начин бавно, но сигурно се разделях с човека, който най-много ме обичаше и ценеше – човекът Анелия Малева, който просто стоеше отстрани и наблюдаваше цялостния процес с болка, но безучастно… по-объркана, несигурна, непълноценна, изгубена, изтощена, емоционално нестабилна, ограбена, нежелана, безжизнена и хаотична не бях се чувствала до онзи момент в живота си…Но истината е една - по-добре ужасен край, отколкото ужас без край, защото, мили хора, по този начин аз се разделях всеки ден с този човек в мислите и сърцето си, преживявах болката от раздялата, която не беше настъпила реално дори, постоянно…Докато един ден просто се изтощих… Макар и преживяното от мен да беше почти равносилно на раздялата с баща ми,  изводите и научените по трудния начин уроци са лесни – 1. Не се раздавай за хората толкова безрезервно, раздавай се по този начин единствено за себе си; 2. За да си пълноценен приятел, любим/а, жена, дъщеря/син, съпруг/а, колега и каквото там още взаимовръзка се сетите, първо трябва да се изградиш като пълноценен човек, вътре в себе си да откриеш онази уникалност, индивидуалност и неповторимост, която ти дава сигурността, че заслужаваш да бъдеш обичана, но от хора, които те обичат заради теб самата, а не защото запълваш някоя празнота в техния живот в момента. Когато някой те кара да се чувстваш непълноценен, се замисли дали този човек има място в живота ти; 3. Не можеш да накараш някого да те обича, като продължаваш да даваш още повече от това, което той вече получава, но не оценява; 4. Не можеш да накараш някого да те обича. Можеш да бъдеш само някой, който заслужава да бъде обичан….останалото зависи от другия. 5. В любовта няма битки, войни, сражения, доказване, надмощие, умора, изхабяване, изтощаване…няма даване и взимане на повече, няма мерилки, везни, килограми… любовта е възможността да бъдеш себе си и да бъдеш приет, разбран и открит, без страх от евентуално отхвърляне; 6. Много хора влизат и излизат от живота ти, едни идват просто за кратка почивка, други - защото имат нужда от валидация, трети – защото са твои незаменими учители, четвърти - защото усещат аромата на любовта… „Хората идват и си отиват. Има и такива, които наистина те обичат“;  7. Понякога раздялата е единственото ОРЪЖИЕ, с което човек разполага, за да съхрани най-ценното – себе си и да усети онази свобода, за която писах в предходната си публикация…

И един апел към Вас, мили мъже – помислете над думите на Боб Марли – „Страхливец е мъжът, който събужда любовта на една жена, без да има намерение да я обича“.

Ако някой ден този човек, прочете тези редове и се припознае в тях, просто искам да му кажа  - „Благодаря! Ти беше моят най-добър учител.“.

Сега, през призмата на вече преживяното и осъзнато, не мога да бъда напълно убедена, че всяка следваща раздяла няма да има този интензитет на болката вътре в мен, както тогава. Мисля, че това зависи от много обстоятелства като граници, чувства, намерения, откритост, смелост, готовност, разбиране. Но знам едно със сигурност, че не бих допуснала повече да изгубя себе си, за да намеря някой друг. Ако някой или нещо не вибрира на моята честота, всичко, което се старая да изпитам е съпричастност и състрадание… опитвам се да не допускам негативните емоции да превземат моето вътрешно пространство и дори и да се случи, намирам начин бързо да изляза от омагьосания кръг на връхлитащите ме въз основа на тях мисли… защото дали човекът ще бъде част от твоят живот и твоето обкръжение или ще спазваш нужната дистанция е лично твое решение… Отдавна пуснах на свобода желанието си да бъда харесвана от всичко, което ходи на два крака, а с всеки изминал ден все повече се обединявам около мнението на мъдреците, че са ти нужни шепа качествени хора, които да осмислят живота ти и за това започнах да избирам още по-мъдро…е, крайният емпат в мен не ми дава мира и за секунда, но той бледнее пред умората и изтощението, които изпитвам, когато раздавам обичта си без нужните здравословни граници…

По пътя към изграждане на идентичността ти, някъде измежду концентрацията върху личностното развитие и емоционалната ти флора, раздялата все повече увива своето тяло около голата ти гръд. И боли, ама много боли…И се чувстваш празен, ама до болка празен… И остават явни белези, които, когато погледнеш, те карат да не спираш да се прививаш от плач, в сподавяне и непоносима понякога агония…и си изправен пред дилемите от взетите решения и отминалите спомени… И една мисъл се  загнездва някъде в теб – „Внимавай кого допускаш в живота си, защото с тези спомени ще живееш до края “…

Раздялата ни учи на смирение и дава възможност да преоткрием силата си. Тя е като болезнена рана, която лекува с време, но оставя белези – тези белези обаче ни напомнят за силата ни да преодолеем трудностите и да се изправим, дори когато сме на ръба. За това реших да приема и да се помиря с болката от раздялата. Болката е неизменна част от живота. Но тя не е враг – тя е учител, който ни помага да израстваме и да осъзнаваме собствените си възможности. Възможности да обичаме по-дълбоко, да приемаме по-осъзнато и да продължим напред.

Всичко написано до тук, събуди в мен емоции и извика спомени, които ме накараха да преживея всичко отначало, но ми засилиха усещането за нещо много ценно – знаейки, че съм преживяла вече едни от най-тежките раздели, които могат да се случат в живота на един човек, аз ежесекундно се разделям и с някоя вече ненужна част от себе си. Всяка мисъл, която преминава през мен, всяка идея, желание или намерение, които се зараждат в мен, всеки избор, които правя, всяко преживяване, което имам, всяка буква, която изписвам тук в тези редове, оставят в миналото една стара моя версия, с която се сбогувам съзнателно … и по този начин откъсвам една малка част от себе си… изпращам я с лека доза меланхолия или с бурни аплодисменти… но знам, че е време да си тръгне наистина, защото е изчерпала своето предназначение, колкото и вярно да ми е служила… Замислете се над това…защото тези мисли несъмнено водят към две много успокояващи човека и съществуването му състояния – пречистване и свобода… защото за мен раздялата е точно това… И тук най-важният елемент от раздялата, някъде между състоянията на пречистване и свобода, е моментът на трансформация – момент, в който след раздяла осъзнаваш нова истина за себе си, а може би дори и за живота…Може би най-големият ми урок от раздялата е, че не мога да контролирам всичко – но мога да контролирам как реагирам на това, което ми се случва. И в този избор откривам своята свобода…и така отново мога да дишам по-дълбоко… защото какво по-приятно от възможността да подчертая пред Вас посланието за надеждата и личностното израстване, които балансират емоционалната тежест на болката с усещане за прогрес и приемане.

Бих се обърнала към раздялата с думите – „Дали си дар или проклятие? Това е въпрос, на които търся отговор винаги, когато усетя крачките ти зад мен. Виждам сянката ти как ме застига, докато вървя спокойно и някак уверено напред, как се приближава и става все по-голяма, дори някак обгръщаща ме, като черен ореол около тялото ми…смалявам се пред теб и изпитвам страх да се обърна назад, за да видя колко още ми остава, докато вкопчиш ръцете си в мен… сякаш се надявам да усетя по дъха ти колко време още имам…дали е ден, час или минути, а може би дори секунди…един кратък миг от вечността…или може би цялата вечност…

Разбирам за какво си създадена и за какво ме преследваш толкова ожесточено и безкомпромисно…разбирам го, наистина… и не ти се сърдя… но понякога ми се иска да ми подариш само още няколко момента преди да махнеш заветно с ръка и да отнемеш това, което не ми принадлежи и никога не ми е принадлежало…за да му се насладя за последен път, за да го задържа в прегръдките си още малко, за да имам шанса да се сбогуваме…“.

И така, в този миг на писане осъзнавам, че раздялата не е край, а преход – от едно състояние на съществуване към друго. Може би именно в нея се крие най-ценният урок, който животът може да ни даде – че сме много по-силни, отколкото си представяме. Всеки път, когато се сбогуваме, оставяме част от себе си, но също така откриваме нови пространства за израстване, за любов, за живот.

Трудно е да приемем загубата и още по-трудно е да се разделим с илюзиите си за това, което би могло да бъде. Но точно в тези моменти, ако се вгледаме по-дълбоко откриваме истинската си същност – онази, която продължава въпреки всичко, която е способна да изгради отново, да обича отново и да вярва отново.

И може би… може би именно в тези уязвими мигове намираме най-силната връзка със себе си и света около нас. Раздялата не ни осакатява, а ни разширява – дава ни възможност да видим себе си по нов начин, да открием нова светлина в мрака и да се съгласим с истината, че само когато сме готови да пуснем, можем истински да продължим напред.

Какво за Вас е раздялата? Коя е най-трудната раздяла, която си преживял/а, и как тя те е променила?  Кога последно избра да продължиш напред, въпреки трудностите?  Как можеш да използваш спомените от загубите в живота си, за да създадеш нещо ново?  Какво означава за теб любовта след раздяла?  В какви моменти най-силно усещаш нуждата да откриеш отново себе си? 

Замислила съм следващата публикация да бъде на тема „Пътуване към себе си“ и мисля, че е чудесен избор, особено в контекста на предстоящото ми пътуване до Италия, където ще бъдем аз, моя милост и един куфар, пълен с надежди, любов и мечти. Физическото пътуване неминуемо е свързано с метафоричното вътрешно пътешествие, което всеки човек предприема, докато опознава не само нови места, но и себе си.

Благодаря Ви, че отделихте от ценното си време и бяхте с мен. Надявам се да съм Ви била полезна!