Тъгата

Какъв по-хубав момент от един ранен следобед, в който вали проливно, за да тръгна отново на експедиция към себе си, с чувство на вдъхновение и дъх на кафе….и какъв по-подходящ миг от този, в който виждам как капките дъжд се стичат по прозорците ми, напомнящи ми за всички пролети и парещи по страните ми сълзи в живота ми, за да отворя отново белия екран и да пиша за тема, за която някак често избягваме да говорим, а още по-малко да почувстваме, разберем и осъзнаем - ТЪГАТА…

Само че, мили хора, тук в тази публикация ще разгледаме тъгата под един малко по-различен ъгъл - не онзи на загнездилата се в гърдите ни, понякога сковаваща и дори агонизираща емоция, а тъгата като наша вярна и предана приятелка, която идва, за да ни помогне, да ни изслуша, да ни разбере….да притихне тихо в стаята до нас и да поостане, докато не получи това, което всеки един от нас осъзнато или не жадува – любов…

Да, правилно ме разбрахте, тъгата като одушевен, жив, дишащ организъм, търсещ нашата любов…налудничаво? Може  би да, но нека да поостанем малко в съзнанието си с тази концепция, да не бързаме да я отхвърляме… пък може би ще я усетим като нещо свое…

Когато повечето от нас се замислят за тъгата, започват да изпитват едно неприятно усещане вътре в себе си, дори някъде чисто физически из тялото си, все едно пред теб се е изправил един от най-големите ти страхове в опит да изяде и последната капка позитивизъм, която ти е останала….Само че, мили хора, както всяко нещо в живота, и това усещане, или по-скоро вторичните последици от него, са въпрос на фокус и избор в живота…

Когато Ви изброявам думи като „отчаян, меланхоличен, разочарован, пренебрегнат, безнадежден, агонизиран, наранен, депресиран, тревожен, недоволен, виновен, изолиран, самотен, мъчителен, безсилен“ или „срам, скръб, съжаление“ какво усещане будят те у Вас?  Усещате ли как стаята започна да се смалява? Как пулса Ви сякаш се учестява, а сърцето започва да препуска буйно? А онова неприятно чувство в стомаха, наподобяващо на „ефекта на пърхащите пеперуди“ там ли е? Толкова много негативни думи, изредени едно след друго, дори могат да развалят доброто Ви настроение за секунда, защото асоциациите започват да препускат бурно из будния Ви мозък и Вие вдъхвате живот на смисъла и значението, криещи се зад всяка една от тях… Всички тези думи в една или друга степен са производни или съставни части на тъгата, съпровождат я, описват я, доразвиват идеята за нея…

А сега нека видим и другата страна на монетата…какво усещане Ви носят думи като „спокоен, удовлетворен, грижовен, състрадателен, сантиментален, притихнал“ или думи като „любов и копнеж“…а защо да не можете да свържете тези позитивни емоции с чувството на тъга във Вас? Нима, оглеждайки се в тъгата виждаме само врага пред портите ни, готвещ се да изпепели вътрешния ни свят? Страхуваме ли се да тъгуваме или по-скоро ни е страх да се отдадем изцяло на това усещане, защото както е казал Ошо „Нищо не отива толкова дълбоко, колкото тъгата“ и „В действителност само тъгата ти дава дълбочина“. И, ако това е така, означава ли, че ние не сме готови да се срещнем със самите себе си? Много въпроси, а защо си заслужава да откриете своите отговори, това само Вие може да се опитате да разберете, ако изберете този път, аз мога единствено да помогна, като Ви разкажа история си за тази добра и стара моя познайница…

Животът ми се дели на два периода – преди и след като опознах нейният образ, душа и сърце…

Мислех си, че щастието, удоволствието, удовлетвореността, ентусиазма, усмивките и радостта са състояния, към които човек „трябва“ да се стреми, за които трябва да се труди и да извоюва … “Трябва“, как не ми харесва сега тази дума…Все едно е някаква математическа формула, ама от тия дългите и с неясни величини, решаваш уравнението и воала - готово, до края на дните си си обладан от блаженото чувство, което кара главата ти да витае в облаците… Правилно ме разбрахте – борех се да бъда щастлива… Когато получавах това, което исках, винаги виждах по-добрата възможна опция пред себе си и тръгвах главоломно да я преследвам, за да постигна новата си цел и така отново и отново като в един непрекъснат препускащ емоционален галоп. Проблемите на тази концепция обаче са много…От една страна вторачването в целите ти и невъзможността да проследиш пътя и процеса, а оттам и невъзможността да вземеш правилните сентенции от уроците си, които са като малките трохички по пътя към дома, точно като в приказката за Хензел и Гретел… от друга страна неудовлетвореността ти от максимума, които си мислиш, че си можел, а не си взел от конкретния повод, цел или ситуация, сиреч неправилният фокус, че винаги можеш още и по-добре, че винаги има нещо, което не си постигнал, че зад следващия ъгъл се крие дългоочакваното…като добавим и емоционалната вихрушка, в която се намираш и изтощението, до което може да се докараш, в тази математическа формула не виждаш знака за равенство…

Често за мен тъгата идваше, когато се борех за щастието си, вместо да го изживявам, когато бягах по онези пътеки без да си поемаш въздух, защото забравях, че е нужно да наситиш дробовете с кислород, за да функционираш… когато избягвах да застана лице в лице с нея и да й се отдам на момента, когато забравях, че каквото и да се случва в живота ми, най-важно е да се обичаш, да проявяваш търпение, толерантност и грижа към себе си…

Толкова бързо бягах от това усещане, че ако бях лекоатлетка, сигурно щях да счупя някой и друг световен рекорд. Не разбирах защо се появява ей така от нищото и ме гледа вторачено и загадъчно от онзи ъгъл…Не й позволявах да припари до мен, но в малкото моменти, в които се докосваше до сърцето ми, я прогонвах сърдито и намусено й казвах, че няма място в моя живот…Всъщност, не и давах никакъв шанс да заживее в мен, да дишаме и да се усетим в една неделима цялост…А най-лошото беше, че в мен оставаше едно неразбираемо и неприятно чувство на празнота и тежест едновременно... Понякога бях объркана, друг път изплашена…Лутах се, задавайки си въпроса какво се случва с мен…А когато плачех, което се случваше често, в мен се създаваше такова напрежение, че почти никога не ми олекваше, а даже напротив – чувствах се изключително изтощена и омаломощена… Тук няма да крия, че плача често и за почти всичко и всеки – от тъжните очи на случайния минувач, разминатите очаквания или чуждото нещастие, през нанесената обида или усещането, че съм неразбрана до една от най-големите трагедии, които може да се случи в живота на едно 22-годишно момиче – кончината на баща й…А резултатът от цялата игра на гоненица беше един – загубих отчасти себе си и чувството си за автентичност… „Невъзможно“ ще възкликне някой, но при мен се случи точно това…А последиците бяха още по-пагубни – постепенно спрях да обичам себе си, спрях да се харесвам, да се толерирам, да се разбирам и да се подкрепям… Образът ми в огледалото се отдалечаваше все повече и ставаше все по-неясен, неразличим и дори непознат и изкривен...

Колкото повече човек бяга от емоциите си, толкова повече се отдалечава от себе си… Колкото повече не дава пространство да преживява дълбоко, искрено и с усещането за разбиране, случващата се във вътрешния му свят емоционална буря, толкова повече попада в окото на бурята… Трябваше ми много време, усилия и енергия, и ,разбира се, външна помощ да разбера, че правилните действия в такива ситуации не са бойкота, съпротивата и противопоставянето, а смирението, мълчанието, спокойствието и наблюдението. И така станах страничен наблюдател на собствените си емоции и започнах да си говоря с тях, но най-вече си говорех с тъгата, тя се открояваше със своята притегателна сила… Лудост, НЕ, помъдряване, израстване или първоначални стъпки по пътя на емоционалната интелигентност на един човек… Говорех им мило, нежно и с разбиране… Да, определено имаше комични ситуации – представете си колко мило и нежно може да говорите със себе си, когато си вбесен, раздразнен, фрустриран или напрегнат например… Но се усъвършенствах и в тези си състояния, доколкото е възможно…. Постепенно ми хареса много идеята да виждам емоциите си като малкото дете в мен, дадох й име, разбира се „Ани“… А какво истински искат децата – да бъдат изслушани, разбрани, да се погрижиш за тях, да задоволиш нуждите им и да им дадеш обичта си… Това и направих, изградих собствен процес, собствен спасителен пояс във вътрешната си система… И си позволих да плача на воля и с онази дълбочина, която ти дава осъзнатостта и свободата на широкото пространство, което си отворил около теб… Всеки път, в който тя, моята приятелка - тъгата се появяваше, й казвах „Здравей, ела при мен, не искам да се страхуваме една от друга, знам, че има какво да си кажем, знам и че ни е хубаво да помълчим заедно, знам и че ти най-добре от всички знаеш как да ме освободиш от тази клетка, в която попаднах. Искам да те изслушам, да попия всичко, което искаш да ми споделиш, да те прегърна, да ти дам нужното време и пространство и когато решиш да си отидеш…имаме време, така че седни до мен и ме прегърни“… А после присядах тихо, започвах да дишам дълбоко, изолирах шума и динамиката на външния свят, усещах как сърцето ми бие все по-бавно и ритмично и с всеки удар успокоява цялата ми същност, давах цялото си съзнателно пространство на тъгата и я гледах с цялата любов, на която съм способна… Не очаквах да ми отговори защо наистина е дошла, не очаквах да ми проговори наистина, просто я оставях да се шири… В един от тези моменти разбрах и какво е да плачеш с усмивка…усмивка от облекчение, от освобождаване на негативно натрупалото се, от проявеното към себе си разбиране и уважение, от зачитането на личните си емоционални от сприятеляване с доскорошния ти мним, несъществуващ враг…И така осъзнах, че в забързания и динамичен свят в който живеем, и в който трупаме стрес и напрежение, тъгата ти позволява да затаиш дъх, да изолираш шума около себе си, да замълчиш, да притихнеш, да спреш и да се вгледаш в себе си, да помислиш през какво преминаваш и какво си причиняваш, да се отдадеш на момента и да забавиш темпото на препускащото ти сърце…и тази среща с истинската теб е по-осъзната, по-ценна и по-стойността от всички други… и сякаш те пречиства, променя и поставя началото на нещо по-различно в живота ти…и тогава по-лесно си задаваш въпроса „Защо не искам да я изпитам истински и без страх?“…и тогава по-лесно разбираш, че тъгата е нашият верен приятел и наставник в нестихващия и бурен свят на емоциите...

Дадох си сметка, че е красиво да тъгуваш, красиво и някак магично е, защото в основата на всичко в този забързан и объркан свят е да правиш нещата с любов…любов, която можеш да изпиташ във всяка твое състояние на ума, духа и тялото … онази чиста, искрена и безрезервна любов, която можеш да откриеш във всичко и всеки – в полета на птиците, в очите на дете, в капките дъжд, стичащи се по прозорците, в прегръдката на приятел, в намусената физиономия на продавачката в магазина, в обидните думи, изречени по твой адрес, в неуспеха ти днес, в разочарованието от собствените ти очаквания, във вълнението ти за предстоящото, в извивките на тялото ти докато танцуваш, в болката в кръста ти, в несигурността на действията ти… Защото от искрената и чиста любов не боли, защото тъгуваш не от любов, не заради нея, а заради това, че все още не си научил как да обичаш себе си…

Може би една от най-големите заблуди, с които доскоро живях е, че, когато изпитваш тъга, можеш да потърсиш тихия пристан в бурното море в разбирането, прегръдките или любовта на някой друг… Нагърбих с тази толкова отговорна и тежка задача такъв човек – да бъде „тихия ми пристан“… Само че, когато не разбираше и не съпреживяваше чувствата ми трупах гняв, отчаяние, разочарование и негодувание спрямо него…разминатите очаквания винаги носят огорчение, подсолено с нотка тъга…. малко несправедливо, нали…защото не може просто да възложиш на някой друг да се погрижи за теб и емоциите ти и да очакваш да го направи по възможно най-добрия за теб начин…очаквания + краен резултат – не сбъдване = разочарования и тъга… това уравнение към настоящия етап избягвам в живота си…няма да лъжа, много е трудно, дори невъзможно, да нямаш някакви очаквания, но ако изместиш фокуса върху приемането и разбирането на ситуацията, в правилното маркиране на личните граници и реалните възможности, то намирането на стойността на променливата в математическия израз дава друго решение на уравнението... Да, хубаво би било човек, когото обичаш да те разбере, не само на думи, а с действия, да ти припомни, че е там за теб през каквото и да преминаваш, но в живота често се случва така, че в своята болка си сам, тя е само твоя и най-доброто, което можеш да направиш за себе си е да я изживееш ти самия и то пълноценно.

Когато обаче си дадеш сметка, че не само ти тъгуваш или изпитваш някакви емоции, че не само теб те боли, че точно в този момент някъде там има друг, който бърше пълните си със сълзи очи, започваш да чувстваш, че си част от нещо общо, от колективното, от съпричастността, от съпреживяването…Трябваше ми време да разбера, че не очакването някой конкретен човек да изживее емоцията ти заедно с теб, а това да почувстваш, че не си сам в преживяването й, че в това пътуване, в този вагон, има и други пътници със закупени билети за същата крайна дестинация, те кара да не усещаш самотата и в частност тъгата като само твоя лична спътница…

Когато попитах най-близката си приятелка какво за нея е тъгата, отговорът й много ме докосна, затова ще си позволя да цитирам част от нейните думи, които споделям изцяло „Нещастията в този живот са без лимит и са навсякъде, от нещо малко, което преживяваш за 5 минути, до нещо, което цял живот не можеш да преживееш и докато гнева, болката, яростта, радостта са силни емоции, които те екзалтират по един или друг начин и са също толкова динамични, колкото света и ежедневието, тъгата е статична, тя е неподвижна, спряла, притихнала и ти дава време и възможност да обърнеш внимание на вътрешния си свят, да изживееш емоциите си, да намериш начин да се справиш с тях, успокоява кипящата ти система, за да може в спокойни и равни води, без силни вълнения и течения, удавника в теб да намери своя начин за спасение и по някаква красива ирония на съдбата този изход винаги е нещо вълшебно, винаги изкарва магичното в човека, било то картина, танц, докосващ текст, нов блог със смислено съдържание, сплотяващ разговор с любим човек, искрен и детайлен поглед навътре към самия теб.”. Благодаря ти, глухарче, за това просветление.

Може би тук е мястото да споделя, че именно тъгата ме вдъхновява – вдъхновява ме да пиша, да изразявам себе си по един недвусмислен и искрен начин пред белия лист, в опит да открия все повече коя съм аз… вдъхновява ме да танцувам, да рисувам и изразявам с тялото си всяка емоция, която украсява вътрешния ми свят…вдъхновява ме да бъда по-искрена и осъзната пред себе си и пред Вас…. вдъхновява ме да срещна детето в себе си и да му дам обичта и грижата, от които то се нуждае ежесекундно…. вдъхновява ме да мечтая и да вдъхвам живот на мечтите си... вдъхновява ме да обичам без скрупули и въпреки обстоятелствата... Идеята и разработването на този блог започнах в един от тъжните периоди в моя живота, когато отново се опитвах да избягам от себе си.... Такива моменти вдъхват живот и смелост на идеите, копнежите и мислите ти, затова Ви предизвиквам да тъгувате...

И така….имам още толкова много за споделяне, дори и с нужната конкретика, но някак искам да спра да тук, за да Ви дам възможност да поемете дъх и да запитате себе си – „Бягам ли?“, „От какво бягам?“, „Защо не искам да се срещна със своята човешка същност и природа?, „Какво за мен е тъгата и мога ли да й дам шанса да бъде мой верен приятел?“.

Следващата ми публикация ще е на тема „Приятелството“, защото по едни хубави стечения на обстоятелствата ще бъда със свои приятели следващите дни на морския бряг, където шумът на морето, приливите и отливите, пясъкът под стъпалата ми, техните усмивки и кресливите чайки, ще ми помогнат да намеря нужното вдъхновение в тъгата, криеща се в красотата на залеза….

Благодаря, че бяхте с мен!